Всяка година в първата неделя на Великия пост Светата Църква отбелязва победата си над една от най-големите ереси в историята си – лъжеучението на иконоборчеството. В продължение близо на 150 години то довежда до драматични раздори и сътресения в средновековния християнски свят. От 843г. и до днес на този ден всички православни християни празнуват “Тържеството на православието”, а в църковния календар тази неделя е наречена “Неделя Православна”. По традиция на тържествената св.Литургия в чест на празника трябва да присъствува и православният владетел – като израз на неговото смирение пред Бога и Светата Църква, и на единството на двете власти, духовната и светската. Ето какво разкрива историята за бурните събития, дали основанието за специално отбелязване и почит в църковната традиция:

       В началото на VІІІ в. във Византия започва да набира скорост един стар богословски спор – за почитането на светите икони /букв.”изображения”/. Във времето на първоначалното разпространение на християнството /І-ІV в./, се изобразяват предимно християнски символи – риба, агне, лоза и др., а човешките образи са доста пестеливо използувани. След победата на християнството започва и развитието на религиозното изкуство, целящо да извиси човешкия дух в почитта му към божественото. Така, освен обичайните християнски символи, използувани до този момент, своето място в църковната практика заемат и изображенията на Света Богородица, светците и самият Христос. Почитанието и поклонението на светите икони е израз на преклонението на вярващите към образа върху тях, който съзерцаван в молитва, свързва човека с божественото. Затова, често пъти много икони стават чудотворни, превръщайки се в оръдие на Божията милост и помощ към всеки вярващ, пристъпил с вяра, надежда и упование към светия образ.

      За разлика от иконопочитателите, противниците на светите икони разбират почитанието към тях като идолослужение и езичество. Според иконоборците подобна почит противоречи на Божията заповед, забраняваща идолите и кумирите.

      По времето на император Лъв ІІІ Сириец /717 – 741 г./ с особена острота се повдига спора за почитането на светите икони. Конфликтът става още по-драматичен, когато на страната на иконоборците застава императорът. Освен с всичко друго, това вмешателство е свързано със стремежа на светската власт да включи огромният човешки и материален потенциал на Църквата в борбата на империята с многобройните й противници.

        През 726 г. император Лъв ІІІ нарежда да бъде свалена от главната врата на двореца иконата на Христос. С този акт се слага началото на дългата и кървава борба на иконоборците с иконопочитателите. Под нейния зловещ знак тече целият живот на Византия през следващите 150 години. Този т.нар.” иконоборчески период “ дава своето отражение не само върху вътрешно-политическото състояние на империята, но и върху нейните отношения с другите християнски центрове. Иконоборческата политика на императорската власт през този период е изпълнена с жестокости и гонения, често надхвърлящи дори тези на езическите римски императори от времето на първите християни.

      Истинска война срещу светите икони и всички вярващи, които продължават да ги почитат, започва синът на Лъв ІІІ – император Константин V Копроним /741 – 775 г./. Въпреки, че е блестящ пълководец, администратор и политик, той допуска същата фатална грешка като своя предшественик – влиза в открит конфликт със Светата Църква. В годините на неговото управление стремежът на императорската власт да подчини Църквата изцяло доминира в политиката на този владетел. През 754 г. той свиква специален църковен събор, който осъжда иконопочитанието и го обявява за ерес и идолопоклонство.

     След този събор Църквата вече няма никакви илюзии относно истинските цели на императора. Цялата сила и мощ на държавата се стоварва върху духовенството, и особено върху монашеството. Светската власт не подбира средства, за да осъществи злокобната политика на самозабравилия се владетел. Много от манастирите в самата столица – Константинопол, са превърнати в казарми или животински обори. Монаси биват принуждавани да хвърлят расото и да минават с жени на Хиподрума, където стават прицел на подигравките и злобата на тълпата. За да се харесат на императора, много стратези /управители на области/ повтарят стореното в Константинопол в своите теми /области/. Ето какво ни разкриват историческите извори от това време : “ Много от монасите /Михаил, стратег на тема в Мала Азия/ погубил с побой с камшик, други с меч, а на безброй много извадил очите. На някои намазвал брадите с мехлем от восък и масло и така обгарял лицата и главите им. Други изпращал на заточение след много мъчения. Накрая той изобщо не оставил в своята територия нито един човек, облечен в монашеска дреха."

      Наследниците на император Константин V, сред които и злополучният Никифор І Геник /802 – 811г./, познат ни от родната история като загубил живота си в битката с хан Крум при Върбишкия проход /26 юли 811г./, продължават злостната политика срещу иконопочитателите. Наследниците на Копроним, обаче, нямат славните победи срещу външните врагове на империята, което ги прави по-нестабилни във вътрешната политика. От това дългоочаквано отслабване на натиска на светската власт се възползува Църквата, която успява да стабилизира и организира своите сили, за да се противопостави успешно на еретическите владетели. Благоприятният момент да отговори на атаките на светската власт настъпва през 787г. След усилена дипломатическа дейност в Никея се свиква VІІ-я Вселенски Събор.

                          

На него всички представители на Светата Църква – на изток, и на запад, осъждат иконоборчеството като ерес, и възстановяват почитанието на светите икони. В заключителните документи на Събора четем: “ Като следваме божественото учение на светите наши отци, и Преданието на Вселенската Църква, с пълна достоверност…определяме : Честните и свети икони, нарисувани с бои или направени от мозайка, да се поставят така, както изображението на Честния и Животворящ Кръст, в светите Божи църкви на стени и на дъски ; както иконите на Господа-Бога, Нашия Спасител Иисус Христос, и на непорочната Владичица наша – Света Богородица, така също и на всички светии и преподобни. Колкото повече с помощта на иконите те стават предмет на нашето съзерцание, толкова повече онези, които ги гледат, възнасят ума си към припомняне на първообразите им…Защото честта, отдавана на образа, минава върху образа и който се покланя на иконата, всъщност се покланя на съществото на онзи, който е изобразен на нея.”

     Въпреки Съборното категорично осъждане и отричане на иконоборческата ерес, тя все още има привърженици и продължава да съществува през следващите няколко десетилетия. Нейната подкрепа идва главно от страна на военно-административните кръгове на светската власт. Това е така, защото именно те се възползуват в най-голяма степен от църковните и манастирски имоти, заграбени по време на управлението на владетелите – иконоборци. До 843 г. иконоборците правят последни опити да възстановят предишната си сила и повсеместна власт. През 815 г., за да попречи на иконопочитателите да целуват светите икони, императорът разпорежда те да се поставят на височина повече от един човешки ръст. В отговор на това поредно посегателство върху вярващите, игуменът на най-големия константинополски манастир св.Теодор Студит  повежда по главната улица на столицата огромно литийно шествие с икони. Това се случва по време на Великия пост, на празника Цветница, и за съжаление става повод за нови кървави гонения. Много духовници намират смъртта си, а десетки епископи след мъчения са изпратени на заточение.

      Окончателната победа над иконоборческата ерес става факт при Св. императрица Теодора и нейния малолетен син император Михаил ІІІ /по-късно, през 865 г. той става кръстник на св.княз Борис-Михаил Покръстителят/. Още в началото на 843 г. със специален указ на императрицата всички гонения срещу иконопочитателите са прекратени. На 11 март 843 г., в първата неделя на Великия пост, по време на тържествената Света Литургия в “ Света София “ официално е провъзгласено възстановяването на почитта към светите икони и влизането в сила на всички решения на VІІ-я Вселенски Събор. С този акт светската власт отново приема Църковните постановления. Събитието от този ден е отбелязано като “ Тържество на Православието “, и оттогава Светата Църква започва да го чествува винаги в първата неделя на Великия пост, която нарича “ Неделя Православна “.

                 

      “ Тази е победата, която победи света – нашата вяра “/1Иоан 5:4/. Тези думи на Св.апостол Иоан Богослов красноречиво разкриват същността на утрешното църковно тържество. Пророчески изречени, те се оправдават в най-широка пълнота от вековното съществуване на Христовата църква, чрез православното изповядване на нейната вяра. Ето как, през 1940 г., ни открива този смисъл и значение на големия празник Екзарх Стефан - един от най-видните български духовници на бурния ХХ век, едновременно дипломат и ярък общественик :

    “ Православна неделя, тъй светата Църква именува първата неделя на Великия пост, защото в нея се чествува паметта на всички ревностно потрудили се за тържеството на Православното изповедание. Свещен ден и голям празник за всеки, който православно вярва в Бога и живо съединява себе си с Неговата Света Вселенска и Апостолска Църква!…Ние, които сме наследили великото достояние на православното църковно строителство, за слава Божия и наше спасение, трябва да направим всички усилия в живота си да бъдем достойни за голямата благодат, която ни излъчва днешната света неделя. Краеъгълният камък на благочестието за всички християни е православното изповедание. На тоя камък израстна и нашата българска духовна и държавна, църковна и национална култура, следователно повелителен дълг е за всеки добър български син да знае ревностно да пази скъпото наследие на Православната неделя, завещано нам от вековете на деди и прадеди, които с благодатния дух на Вселенската православна вяра мъжествено и всеотдайно изградиха силата и величието на свещената класическа българска книга! Затова за всеки българин Православната неделя има особено значение, тя трябва всенародно да се тачи и почита. В името на Православието ние минахме от смърт към живот и станахме годни да имаме своя народна Църква и Държава…Някогашната българска велика и завидна съдба се излъчваше от силата на скрижалите, които съставляват символа на днешния празник. В неговата благодатна мощ великият Цар Борис, този истински равноапостолски мъж, който остави царската порфира и надяна грубата власеница на аскета, освети в дух и истина, и въздигна в красота и сила България да бъде и пребъде! Православието е в основата на българската история. Над него стои геният на тая история – родната Църква, на която дължим всичко, което България има красиво и велико в битието си. Махнете Църквата, отстранете святото дело на равноапостолния Цар Бориса, - вие нямате Симеона, нямате цикъла на Преслав /т.е.Преславската книжовна школа/, нямате големия и велик апостол Св.Климента. Православната Църква е живецът на българската държава и крепостта на българската мечта и национална идея.

     Ето защо, в Неделята на Православието,…ние горещо молим Господа да преизпълни сърцата ни с онази ревност, която заръчва и изисква да пазим всепредано, свещено и благоговейно заветите, които с вяра и любов, през сълзи и кърви извоюваха нашата църковна и политическа свобода! “