В този последен ден непосредствено преди Пасха Христова светата Църква възпоменава телесното погребение на Иисуса Христа и съшествието Му в ада — с душата и с Божеството Си.
                      
За вярващите този ден е и скръбен, и радостен. Христос още лежи в гроба, още не е настъпило Възкресението, но вече се долавя предпасхалната радост. В този ден се извършва и едно от главните чудеса на Христовата Църква: слизането на Благодатния огън в Иерусалимския храм на свето Възкресение, и то именно в навечерието на Православната Пасха. Едно от най-ранните споменавания на това Божествено явление датира от IV век в писмото на споменаваната в предишни беседи поклонничка Егерия, сама станала очевидка на това чудо.

Съгласно евангелското повествование, вечерта на Велики Петък тялото Иисус-Христово е било свалено от кръста и погребано веднага поради настъпващия съботен ден, който според Моисеевия закон иудеите посвещавали изцяло на ненарушим покой. За отбелязване е, че това извършват не непосредствените Христови ученици, повечето от които са се разпилели и изпокрили („страха ради иудейска“), а го извършват двама от Неговите тайни ученици - богатият иудейски старейшина и член на Синедриона Иосиф Ариматейски, наричан благообразен, и Никодим. Иосиф, който тайно дохождал при Учителя, в Когото повярвал, възприел Божественото Му учение и живеел в очакването на Царството Божие, този път отхвърлил всякакъв страх от иудеите, какъвто дотогава е изпитвал. За този „праведен и благ мъж“ преп. Иоан Дамаскин (VIII в.) пише така: „О, блажен и достославен мъж! Каква неудържима смелост, какво дръзновение, породени от вярата и пламенната любов към Бога! Дарените с Божествени дарове ученици, поразени от страх, се укриват, а ти изпросваш тялото на мъртвия и повече от тях подражаваш на своя Учител, Водач и Господ, защото със своята решителност ти подлагаш на риск живота си. Не бе поносимо за теб да гледаш увисналото тяло на своя Господ, съединено ипостасно с Божеството. Докоснал си самия Божествен въглен, докато Серафимите не са могли да докоснат Неговия образ (Ис. 6:6). О, блажени ръце! … “

Впрочем, на друго място преподобният уточнява, че от непосредствено следвалите Христа ученици имало и такива, които не били обзети от страх и не се криели, но обхванати от пламенна любов, открито се подлагали на опасност, и с това надминали и самите Апостоли; при това става дума за жени —жените, наречени впоследствие мироносици!

От светите евангелисти знаем също, че пречистото тяло Христово бива положено в нов гроб, който Иосиф бил подготвил за себе си — в пещера, разположена в градината му близо до мястото на Разпятието (Иоан 19:31-42). Така днес се сбъдва още едно ветхозаветно пророчество за Христа: „Отредиха Му гроб със злодейци, но Той биде погребан у богатия…“ (Ис. 53:9). А нов /т.е. напълно празен до момента/ Иисусовият гроб е трябвало да бъде, за да не каже някой, че друг мъртвец е възкръснал, погребан там преди Иисуса (бл. Теофилакт Български, XI в.). По тогавашния обичай входът на пещерата-гробница е залостен с голям тежък камък. Запечатват камъка и както знаем, иудейските първенци изпросват от Пилат разрешение да поставят до гроба и стража — от страх да не би учениците Му да откраднат тялото на Учителя, та да Го обявят за възкръснал (Мат.27:62-66). Именно Възкресението на положения в гроба е върховно доказателство за това, че осъденият и убитият от тях кротък и смирен Иисус е именно Христос, Синът на Живия Бог, истинският Спасител на света. И ето, пак по словото на преп. Иоан Дамаскин, в гроба лежи Този, Комуто небето служи за престол, а земята — за подножие; тясното пространство на гроба обема Онзи, Който държи в дланта Си цялото творение, Който всичко изпълва и описва, Сам бидейки — като Бог — неописуем“. Също и за това Божествено пребъдване в гроба намираме първообрази във Ветхия Завет, най-известният от които, посочен от Самия Спасител (Мат.12:40), е този на пророк Иона (Иона 2).

Като спазват иудейския закон за съботния ден, Христовите ученици също го прекарват в покой (Лука.23:56). Жените-мироносици с трепет очакват приключването на съботното ограничение, за да окажат на покойното тяло на любимия си Учител положените по обичая почести (благовония, смирна, миро). В това време и тялото на Учителя също почива във Велика Събота, подобно на покоя след сътворението на света (Бит. 2:2), защото извършваното от Него домостроителство на спасението на падналия човек е всъщност негово ново сътворяване. Същевременно положеният с тялото Си в Ариматеевата пещера Божествен Покойник с душата си слиза в ада, за да дари спасение и на онези праведници, починали преди Въплъщението и Страданията Му.

Утренята на Великата Събота от Страстната Седмица изобразява пребиваването на Христа с Тялото Си в гроба, а с Божествената Си Душа — в ада. Св. Йоан Максимович, архиеп. Шанхайски и Сан-Франциски чудотворец, предлага едно дълбоко тълкуване на литийното шествие (кръстния ход) в края на днешната Утреня. Този кръстен ход според него изобразява не толкова погребението Христово, както обичайно го схващат, но по-скоро шествието на Христа към ада. Ала никой да не се смути от това, предупреждава светителят! Като Бог и Господ, Владетел на всичко видимо и невидимо, Христос има пълната власт и над ада - Христовата Светлина, която осиява всички (срв. съответния възглас от светата Литургия на Преждеосвещените дарове), разрушава адовите порти и освобождава душите на праотците ни, които радостно прославят Господа. След като извежда душите на умрелите от ада, Душата на Христа се завръща в Пречистото Му Тяло. На земята никой още не знае какво става в отвъдното - войните пазят входа към гроба на Иисуса, апостолите скърбят, мироносиците се готвят да помажат Тялото Му. Ала Ангелите с Пророците и Праотците и богоугодилите праведници вече прославят Победителя над смъртта. Светата Църква също предизвестява победата Му чрез песнопенията от вечернята на Великата Събота, обединена със светата Литургия, по време на която при пеенето на „Воскресни Боже, суди земли...“,траурните одежди се сменят със празнично-светли. Възнасят се в предварителен ред и някои възкресни песнопения. Настъпва трепетно очакване на най-светлия час, когато всичко в миг ще озари Мълниеносната Светлина и земята ще се слее с небето в победни възхвали на Възкръсналия Христос.

Сякаш участвайки в страданията на Спасителя, като се уподобява на Него в смъртта Му (Фил. 3:10), църковното богослужение придобива скръбен характер — Светата Църква състрада с Христовата смърт. Помазан със смирна и алое, повит в чиста плащаница, Христос е положен в нов гроб. Като си спомня за погребението на Господа Иисуса, на днешния ден светата Православна Църква заедно с Божията Майка, жените-мироносици, Йосиф и Никодим го оплаква с погребални песнопения, в които обаче вече се долавя и светлата надежда, предвкусваната радост от предстоящото Възкресение. Светите Отци (св. Иоан Златоуст, преп. Иоан Дамаскин, бл. Теофилакт Български и др.) обясняват най-детайлно, как всяко нещо от свещеното събитие (и това, че гробът е бил съвсем нов и неизползван) е имало свой тайнствен смисъл, за да свидетелства, че Божият Син наистина претърпял страдания и кръстна смърт, наистина умрял, наистина бил погребан и наистина възкръснал. Затова е и била тъй провиденциално нужна цялата тази суетня на уж правоверните иудеи, които, вместо да стоят по домовете си и да не вършат нищо в съботния ден според изискването на закона си, пак се събират, пак заговорничат, тичат при иноплеменника Пилат, действат по „обезопасяване“ на Христовия гроб — за да има, по тълкуване на бл. Теофилакт, колкото може повече свидетелства и свидетели на възкресението! И, о, чудо! И злият умисъл на враговете Христови, и цялото им старание да предотвратят сбъдването на предричането Му за Своето Възкресение, и всичките им строги мерки (тежкият камък, синедрионският печат, въоръжената стража) не само не пречат на Възкръсналия да напусне гроба Си незабелязано, но и само допринасят да стане явно това, от което те тъй се боят! Защото при такива строги мерки тялото на Учителя просто не е могло да бъде „откраднато“. „По този начин, казва в словото си на днешния съботен ден св. Инокентий, архиеп. Херсонски и Таврически (първата половина на XIX в.) самата злоба на враговете Иисусови се превръща в свидетелство пред целия свят за истинността на Иисус-Христово Възкресение. „Също и в този случай, казва той, Божието мъдро устроение показа как без да потиска по никой начин свободата на хората, Той премъдро използва същите тези човеци, които нагло се противят на светите Му решения“.

И така, както светата Четиридесетница превъзхожда всички останали дни от годината, а кулминацията на този наистина Велик Пост е Великата Седмица, така и от тази Седмица най-големият ден е Великата и Свята Събота. Защо? В Синаксара намираме отговор на този въпрос:

Както в първото сътворяване на света, след като създал всички твари, Бог накрая сътворил в шестия ден и човека, а след това оставил седмия ден за почивка и го осветил, като го нарекъл събота (на евр. ще рече именно почивка, покой), така и в духовното творение след делото на изкуплението Господ отново възсъздал потъналия в греховен тлен човек, като го обновил чрез живоносния Кръст и Смърт и в съботния ден се отдал на животодателен покой, като заспал спасителен сън. Бог Слово с плътта си низхожда в гроб и докато с плътта си почива в гроба, Той слиза и в ада (І Петър. 3:19-20). Това Той прави с естествената и Божествена душа, която чрез смъртта се отделя от тялото. В този ден, който все още е ден на траур, с душата Си, осияна с Божествена слава, Христос слиза в ада и разсейва адската тъма. Господ с плътта Си спи в гроба, но с душата Си вече носи спасение — съкрушава портите на ада, побеждава смъртта, спасява праведните, дарява грешниците с висше изкупление.

Св. Прокъл Константинополски нарича слизането на Господа в ада „мост на умрелите към възраждане“. Преди Христовата кръстна смърт в ада страдат душите на всички умрели. Никой след Адам не избягва тази участ, дори и ветхозаветните праведници. Господ, Който е Самият Живот, безстрашно влиза в царството на смъртта. Св. Епифаний Кипърски (втората половина на III в.) предлага много силно описание на това божествено низхождане. Господ се спуска в ада „Богоподобно, войнствено, властно“. „Кой е тоя Цар на Славата?“ — в ужас се провикват владетелите на ада, а всички Небесни Сили велегласно отговорят: „Господ на силите, Той е Цар на славата“ (Пс. 23:10). И пак св. Епифаний казва, че там, в ада, Адам чува стъпките на приближаващия Христос по същия начин, по който на времето си след извършеното от него и Ева престъпление дочул стъпките на своя Създател. Тогава обаче той почувствал горчилка, смут и страх, а сега — необикновена, неописуема радост и веселие.

Днес Господ слиза в ада на всяка човешка душа, за да я изтръгне от смъртния плен, от мрачното служение на този свят, който лежи в зло, от обслужването на страстите, та да чуем и ние тези стъпки на идещия Христос, подобно на Адам да чуем и да се възрадваме с велика неизразима радост. Затова сме и преминали този дълъг път на Великия Пост. С тази цел предприехме опита на въздържание, на самопритеснение, на вглъбяване в собствените си сърца. Преп. Максим Изповедник (580–662г.) казва нещо забележително: в живота си ни е нужно да разпъваме (да се отстраняваме от) всичко призрачно, тоест от всяка суета, пустота, хаос, които светът ни натрапва и да погребваме всичко, което ни пречи да живеем според Бога. Само тогава ще сме способни да почувстваме радостта на Пасхата Христова. Но и не това само! Не е толкова важно беззаконието на грешниците, казва св. Кирил Йерусалимски (315–386г.), колкото е важна правдата на Умрелия заради тях. Греховете ни са по-малко, продължава той, от цялата правда, сторена от Този, Който е погубил заради нас душата си и пак по своя воля я е възприел обратно (в нетленното Си тяло), и така възкръснал.

Пак у св. Епифаний Кипърски четем: приелият смърт безсмъртен Син Божий призовава от адската бездна Адам, хваща го за ръката, издига го, като му казва: „Стани, ти, който спиш и възкръсни от мъртвите и ще те освети Христос!” Стани, ти, който спиш, защото не те създадох, за да пребъдваш в ада, възкръсни от мъртвите — Аз съм живот за мъртвите; възкръсни, Мое подобие, сътворено по Мой образ… И така, стани, да излезем оттук - врагът те изведе от рая, Аз пък те възстановявам не за рай, а за небесен престол; и така, станете, да излезем оттук — от смърт към живот, от тление към нетление, от мрак във вечна светлина, от скръб към радост, от робство към свобода, от затвор към райска наслада, от земята към Небето; защото затова Аз умрях и възкръснах като Владетел на живи и мъртви…“

 Така, чрез телесната кръстна смърт на Христа душата Му се отделя от тялото и Той Сам я предава в ръцете на Небесния Си Отец, Комуто е предал и Кръвта Си, чрез Която ни избавя от мрежите на врага. Ала душата на Господа не бива удържана в ада, подобно душите на ветхозаветните праведници и пророци, които, макар и неподложени на адски мъки, все пак не могли пряко да се поселят в Небесните чертози на своя Бог и Господ преди да се извърши великото Христово изкупление на греховете на цялото човечество. Не е удържана в ада, защото душата на Иисуса не е натоварена с клетва — онази клетва, която бе легнала като печат върху нашите прародители и техните потомства. Днес се подготвяме за очистване от старата клетва, към освобождаване от игото на греха чрез отричане от дявола. Тъкмо на Велика събота в древни времена било обичайно оглашените да приемат свето Кръщение. Затова и на светата Василиева Литургия на тоя ден (последна Василиева литургия до края на църковната година), вместо Трисвятое се пее кръщелното „Елици во Христа крестистеся“. Това придавало още по-тържествен, ликуващ характер на предстоящото тържество над смъртта и ада.

Преп. Иоан Дамаскин в този съботен ден възкликва: „Ето, надига се Женихът! Ето, излиза от гроба Царят на царстващите! Да се подготвим, та да не бъдем лишени от участието в радостта!“ И веднага сочи какво ще рече това „да се подготвим“: „Да бъдем добри сътрапезници, като различаваме доброто от лошото; едното да изпепеляваме с пламъка на божествената ревност и любов, а другото да лелеем в най-дълбоката си съкровищница. Да бъдем строги към гордостта и алчността, да изтощаваме похотта на червото, да се препашем с целомъдрието чрез въздържание и сърдечно смирение; да отхвърлим всяка надменност чрез себеунизяване и помнене на смъртта; да бъдем всичко за всички; мъжествено да понесем злословията; като претърпяваме обиди, нека се утешаваме с надежда: „защото е преходен образът на тоя свят“ (1Кор. 7:31), и всичко, което днес виждат очите ни, отминава“. Очевидно затова Великата Събота е единствената (в богослужебно отношение) събота, която се отличава със строг хранителен пост.

Пак за да ни подскаже как трябва да се готвим днес, на Велика Събота, за посрещането на Спасителя, при пренасянето на светите Дарове (Великия вход) на Божествената Литургия вместо обичайната Херувимска песен светата Църква пее „Да замлъкне всяка човешка плът…“. На библейски език думата плът може да означава цялото човешко същество, човек като тяло и душа (като в: „…и ще бъдат (двамата) една плът“ — Бит. 2:24; или: „…Словото стана плът“ — Иоан. 1:14). Освен това, плът (βροτεία) може да означава всяко тварно одушевено същество, а конкретно в човешки контекст смъртно, тленно — в противоположност на безсмъртното, на божественото. В този смисъл, първият стих на евхаристийното песнопение днес може да означава: „да замлъкне всеки смъртен човек“. Да замлъкне, защото той, смъртният, става свидетел на драговолната смърт на безсмъртния. С това песнопение сякаш най-осезаемо усещаме смисъла на Христовото шествие. Това прозвучаващо веднъж в годината на Литургията на Велика Събота, най-трепетно и най-неземно, най-„безплътно“ песнопение сякаш изисква „смъртната плът“ да загърби „всичко земно и човешко“ чрез осъзнаване на своята „плътскост“, своята смъртност. „Царят на всички“ от Херувимската песен и „Царят на славата“ от „Ныне силы небесные“ тук се възвеличава още по-тържествено и обхватно като висша степен на царстване: „Цар на царуващите, Господ на господстващите“. Ангелските чинове се изброяват поименно, а най-близките до Бога, „многооките Херувими“ и „шестокрилите Серафими“ от видението на пророк Исайа (Ис. 6:2-3) придават на целия този химн характер на словесно видение, разкриващо се пред вярващите, застинали сред безмълвието на гробовния мрак. С това светата Църква сякаш ни напомня: над всяка земна (смъртна, плътска) власт има още и висша Власт небесна.

Наистина, цялата сътворена Вселена днес потъва в страх и трепет, защото присъства на слизането на Твореца в мястото на последната отлъченост от Бога; Ангелите се прекланят пред Онзи, Който побеждава всяко зло, сътворено на земята и тържествува над греха, над смъртта. Със страх и трепет чакаме онзи свещен миг, когато сред спусналата се над главите ни нощ и до нас ще долети победната Блага Вест, когато и тук, на земята, ще чуем онова, което разтресло преизподнята и като ослепителен блясък мълниеносно пронизало небесата — ще чуем и видим сиянието на Възкръсналия Христос.
Един от най-ранните известни християнски писатели, Тертулиан (II–III вв.), в трактата си „За възкресението на плътта“ прави такова сравнение: „Денят умира в нощта и всичко се погребва в мрак. Красотата на света увяхва и всичко се укрива в мрака на смъртта. Всичко се помрачава, мълчи, вцепенява се, навсякъде настъпва безмълвие, всичко се облича в траур и оплаква загубата на светлината. И все пак светлината пак се съживява в целия свят, съвършено същата, каквато бе преди, цяла и непокътната, в цялото си великолепие … умъртвявайки смъртта си — нощта, отваря гробницата си — мрака, и става наследник на самата себе си… Каква дивна премъдрост! От губителка пръстта става хранителка, тя ограбва, за да върне, погубва, за да съхрани, уврежда, за да възстанови, изтощава, за да преумножи… Целият този ред, възкликва накрая на разсъждението си Тертулиан, свидетелства за възкресение от мъртвите.“

Тези думи проясняват и дълбокия смисъл на великопостната Велика Събота - гробовният й мрак и студ, адският полъх, който вее от смъртната нощ, само подготвя сиянието на Божествения изгрев. Тя, смъртната сянка, крие в дълбините си Божествената победа на Слънцето и Живота над ада и смъртта. Така Велика Събота е едно предварително свидетелство за Великия Пасхален Ден на самото Възкресение Христово.

Богу нашему слава, всегда ныне и присно, и во веки веков! Амин.

По "Синаксар"