Изминалият  ХХ-и век бе време на фундаментални обществено-политически и икономически промени, и то в глобален мащаб. Политическата карта на света бе коренно променена – появиха се нови и изчезнаха стари държави; в много страни се промени формата на държавно управление; много народи преживяха коренни промени в общественото си развитие и духовни нагласи.

   Историческите превратности на бурното столетие не подминаха и България. В първата му половина нейното естествено развитие като модерна и просперираща държава бе насилствено спирано два пъти – през 1918 г. и през 1944 г. Защо обаче, след 1918г., след три последователни войни, загуба на територии и огромни репарации, България успява сравнително бързо да се възстанови и дори да израсне в модерна и стабилна държава, а след 1944г., за близо половин век „трудови победи” и „неспирен възход” държавата ни безславно достигна нивото на развиваща се страна от Третия свят?

     Тук ще си припомним за Архимед и неговата максима. Въпреки военните поражения и коминтерновския натиск, опорите на държавата след 1918г. остават същите.Това са, на първо място – формата на държавно управление, КОНСТИТУЦИОННАТА МОНАРХИЯ, която гарантира стабилност и върховен контрол над отделните власти; макар и количествено намален, но качествен обществено-политически, икономически и военен ресурс; съхранени духовни ценности и високо обществено съзнание. С вродените си умения на държавник, Цар Борис III постепенно подсилва тези основни опори на държавата и съвсем закономерно успява да „премести” България от следвоенната разруха на пътя на ускореното развитие и модернизиране.

     А на какво се опира комунистическата власт след 1944г.? Най-напред, на лъжата, страха и променящото се обществено съзнание – следствие от терора на т.нар.”народен съд” и всички последващи „мероприятия на народната власт”.Основната опора на държавността – монархическата институция, е премахната, а на нейно място се изгражда еднопартийна тоталитарна система. Целият държавен ресурс се предава в ръцете на недотам подготвени чиновници, чийто основен капацитет е верността им към „Партията”.Традиционните духовни ценности са изместени от пропагандни идеологически клишета.При такива „опори”, съвсем логично комунистическите управници „преместиха”България от скоростната писта и я набутаха в канавката, където остана десетилетия наред като ненужен тежко катастрофирал автомобил.

     Да, всичко това е история. Но, добре ли се поучихме от нея? Според мен – не съвсем. Защото, когато през 1989 г. комунистическата система рухна, болното ни от идеологически лъжи общество бе успешно изманипулирано да избира САМО МЕЖДУ ДВЕ ВЪЗМОЖНОСТИ – управление на „новите” комунисти от БСП, или управление на демократичната опозиция /както се оказа по-късно – успешна креатура на различните отдели на ДС/. Великата измама, наречена „преход” вече 22 години държи България в капана на зле функционираща конституция; на злоумишлено натрапена партийна камарила, сменяща партия след партия, според указания, давани не/знайно/ откъде; на „добре облечени бизнесмени” и откровени мошеници, набързо превърнати в новия икономически елит на държавата. В различна конфигурация, този порочен модел се възпроизвежда на всеки 4 години. В голяма степен той бе разбит едва през 2001г., когато отново се появи надеждата, че може би е време и за ТРЕТАТА ВЪЗМОЖНОСТ, дотогава изкуствено премълчавана, охулвана или игнорирана. Но, както за всички стана ясно, „здравите сили” в БКП, ДС и всичките им политико-икономически креатури буквално впримчиха Царя в капана на една измислена от тях партия, под чиято шапка /с малки изключения/ се наредиха всякакви персони със спорни възможности, но огромни апетити за власт и пари. Тихомълком създаденото „царско обкръжение” със своето действие и бездействие /според случая/ направи всичко възможно, за да бъдат компрометирани не само Царят и българските монархисти, но и самата монархическа идея.  

     Крайно време е най-сетне да се тръгне към реализиране на ИСТИНСКАТА АЛТЕРНАТИВА И ВЪЗМОЖНОСТ – ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА МОНАРХИЧЕСКАТА ФОРМА НА ДЪРЖАВНО УПРАВЛЕНИЕ. И не поради сантиментални подбуди и идеалистични мечти, а защото България има крещяща нужда от фундаментална и истинска, а не камуфлажна промяна. Още повече в предстоящите трудни и сложни времена, в които всякакви глобални кризи все повече и по-силно ще рефлектират и у нас. Трябва ли обаче, да пилеем време, за да откриваме отново топлата вода?

    Не друго, а историята ни показва, че най-добрият балансьор и коректив на властите е Монархическата институция. Нейният постоянен върховен контрол над държавните институции трудно би допуснал държавата да се лута от крайност в крайност. Тя не подлежи на смяна всеки 4 или 5 години, което освен, че осигурява трайна стабилност в управлението, спестява немалко държавни средства и загуба на обществена енергия, и пресича възможността случайни и неподготвени хора да поемат управлението на държавата. Един монарх се обучава за държавен глава още от рождението си, а един политик – в най-добрия случай учи в престижен университет. Монархът мисли за десетилетия напред, а политикът – дали ще спечели следващите избори. Монархът е политически независим; той е върховният арбитър в политическите и обществени междуособици, а политикът остава подчинен на партията, която го е издигнала. Монархът винаги търси общественото единение, а политикът брани партийните интереси, които винаги са само на една част /part/ от обществото. При всяка правителствена промяна  центърът на властта – монархическата институция, остава непокътнат и така осигурява обществена стабилност и приемственост в управлението.

    Това е само  малка част от предимствата на монархическото управление. Да, някои ще кажат, че вместо да се възстановява монархическата институция, може да се въведе президентска република. Но, какво ще промени това? Президентът пак ще бъде нечий партиен избор, но с по-големи правомощия. И пак ще бъде сменян от друг партиен функционер, с друга президентска администрация, и пак ще се сменят идеи и приоритети, и пак, и пак…

   Преди 22 години пеехме по площадите и в окупираните университети: ”Комунизмът си отива. 45 години стигат.” След 22 години партийни безобразия и всякакви политически въртележки, все повече си мисля, че е време републиката да си отиде, защото 65 години стигат. Впрочем, за цялата си 1330-годишна история, само за тези 65 години България е република. 65 години българска история, от която по-скоро се срамувам? А вие? Не желая повече да продължавам да се срамувам. Вярвам, че след като Бог ни е дарил с Династия, чиито наследници са с безспорен международен авторитет и доказани способности, ще се намерят и достатъчно разумни и смели българи, които да провидят в това онази стабилна „опорна точка”, с която да „преместят” държавата ни на нова скоростна писта и да променят бъдещето й – към коренно различно и по-добро съществуване.

 Ноември, 2011 г.