Когато на 16.06.1937 г. му се ражда син, Българският цар Борис Трети отпразнува раждането на наследника си със 110 топовни гърмежа. Всички църковни камбани в България бият, Царят и Царицата обявяват амнистия, страната празнува раждането на Симеон II. За кръщението на престолонаследника царски пратеник донася вода от река Йордан.

Симеон Сакскобургготски става Цар на шест години след смъртта на баща си Цар Борис III, починал от сърдечен удар на 28.08.1943 г. след завръщането си от среща с Хитлер. Съществуват теории, че е бил отровен, защото България, макар и член на Тройния пакт, оказва съпротива срещу „решаването на еврейския въпрос" и срещу обявяването на война на Съветския съюз и изпращането на български части на Източния фронт. Затова Хитлер решава да се отърве от непокорния цар от Балканите. Преди две десетилетия обаче са направени медицински изследвания на тленните му останки, които доказват, че българският цар наистина умира на 49-годишна възраст от сърдечна недостатъчност.

50 години изгнание

Цар Борис III се съпротивлява на депортирането на 50 хиляди евреи от България в концентрационни лагери из цяла Европа и се старае да намери алтернативни пътища, по които те да достигнат територията на тогавашна британска Палестина. Под натиска на нацистите над 10 хиляди евреи, живеещи на територията на „разширена" България, са отведени в лагери, но 40 хиляди са спасени.

През 1941 г. България се присъединява към Тройния пакт на силите от Оста и осигурява на германските войски преминаване през страната при нападението им срещу Кралство Югославия и Гърция, но германската армия трябва да се ограничи в районите около железопътните линии.

След смъртта на Царя и в състояние на война синът му Симеон II става новият Български цар. Вместо от момчето, страната се управлява от регенти. Това са последните години на войната и на 5 септември Съветският съюз напада България. Червената армия навлиза в страната, а съветски части нахлуват на територията на двореца Врана в покрайнините на София. Членовете на регентския съвет, роялистите и народните представители са арестувани и убити. Царицата с двете й деца е поставена под домашен арест. На референдум през 1946 г. българите отхвърлят монархията, а Царското семейство напуска страната. По ирония на съдбата обаче деветгодишният цар Симеон Втори никога не е подписвал документ за абдикация...

Семейството отпътува за Египет, Александрия, но в крайна сметка получава окончателно убежище в Испания на Франко. Там Българският цар живее в изгнание със семейството си, а на 18 години обнародва прокламация, че продължава да се чувства български суверен. Завършва Военна академия и следва право, развива свой бизнес. Работи успешно като бизнесмен, баща е на пет деца - четирима сина и най-малката принцеса Калина. Познава България само по спомени, от разказите на майка си и от известията на онези, които остават верни на Царското семейство и се подлагат на опасност, за да го държат в течение със ставащото в родината. За пръв път стъпва отново на българска земя през 1996 г., когато въодушевеното множество го посреща, скандирайки възторжено: Искаме си Царя!

Царят премиер

Цар Симеон никога не е говорил за повторно възстановяване на монархията, но е единственият суверен, спечелил властта по демократичен път чрез избори. Пет години след като се завръща в страната, Симеон Втори взема решение да влезе в политиката и с новоучреденото си Национално движение Симеон Втори помита на изборите конкурентите си и става министър-председател. На този пост служи на страната си до 2005 г.

72-годишният Български цар прие журналистите от списание "Глобус" във Врана, в същия дворец, от който майка му е трябвало да бяга през 1946 г., спасявайки живота си и живота на децата си. Изящно подреденият салон с портрети на неговите предци е мястото, където Българският цар най-често прекарва спокойните си следобеди. Вилата е потънала сред китна градина с разцъфнали магнолии. Царят не разполага с видима охрана и се наслаждава на разходките в имението Врана сред градина от над 100 хектара, смятана за шедьовър на българското паркостроително изкуство.

През май Симеон ІІ ще посети Загреб, където ще бъде специален гост на Фестивала на еврейското кино. В Хърватия пристига по покана на Бранко Лустиг. Допълнил е костюма си с хърватска вратовръзка с традиционния триплет, подарена му от негови хърватски приятели. В Загреб ще се срещне и с бившия президент Степан Месич, с когото често се виждаше, докато двамата бяха на власт. Цар Симеон беше начело на българското правителство, когато страната влезе в НАТО. От 2007 г. България е член и на ЕС. Царят вече не участва активно в политиката, партията му беше във властта след изборите през 2005 г., а той лично е член на Коалиционния съвет. НДСВ не успя да влезе в парламента на изборите през миналата година, а Царят подаде оставка от поста председател на политическото движение.

                                                 = = =

- Когато бях министър-председател на България се срещах с покойния хърватски премиер Ивица Рачан. Бях на официално посещение в Хърватия през 2003 г., но познавах Рачан от по-рано, тъй като се срещахме на международни форуми. Познавахме се добре и имахме добри контакти, шегувахме се с някои общи вицове. Веднъж ме попита знам ли какво означава името му - Ивица. Обясни ми, че означава "Litle John", малкия Иво. Оттогава това беше прякорът му. Разбира се срещал съм се и с президента Месич, през май ще се видим отново в Загреб, а веднъж с  приятели посетихме Пула и след това пътувахме до Загреб. Загреб действително е много очарователен и мил град и много ми харесва. Дубровник посетих в рамките на официалното си посещение в Хърватия. Изключително се радвам, че Бранко Лустиг ме покани на този Фестивал. Аз съм негов голям фен, той е прекрасен човек с много впечатляваща биография.

Ваше Величество, да се пренесем петнадесетина години назад във времето, когато за пръв път се върнахте в България. Какви бяха очакванията Ви в онзи момент и каква реалност Ви посрещна в София?

Това беше може би най-големият емоционален шок, който съм изживявал. Петдесет години бях бежанец и понеже ги броях точно - 49 години и девет месеца в изгнание! Бях трогнат, че съм отново в страната си, но хората се изненадваха, когато им казвах, че всъщност много малко се е променила. Разбира се, в идеологически и политически смисъл промените бяха радикални и дълбоки, но в самия вид на града нямаше съществени промени. България дълго беше изолирана и обстоятелствата бяха такива, че съвременните влияния бавно достигаха до София, не както на Запад. Затова бях изненадан, че това е София такава, каквато я помнех от детството си. В периода 1996 г. - 2001 г., когато реших да остана за постоянно в България, при всяко мое идване в София, само за няколко седмици или месеци, забелязвах големи промени. Когато обаче за пръв път след половин век пристигнах в родния си град, ми се стори, че някой го е замразил във времето.

Как се информирахте по време на изгнанието си за случващото се в България? Имаше ли хора, които Ви бяха останали верни?

Разбира се. По онова време ги нямаше днешните технологии и комуникации. Не можехме да се обадим на някого в България по телефона и да го попитаме какво става, това беше твърде опасно за тези хора, макар че мнозина рискуваха, за да ни помагат и бяха лоялни към семейството ни. Комуникацията с членовете на Царското семейство беше забранена. Естествено, следяхме в медиите случващото се в България, но голяма част от материалите бяха цензурирани и получавахме само половинчата представа. По принцип не можехме да научим кой знае колко от тях, тъй като се говореше главно за заслугите и успехите на партията. Информация получавахме от хора, избягали от България, посещавахме бежанските лагери в Италия, Австрия и Германия... Винаги, когато се оказвахме сред българската диаспора, в която и да е част на света, те искаха да ни разкажат онова, което знаеха за ставащото. Бяхме сравнително добре информирани и поддържахме някакъв вид връзка с Родината.

Вие сте първият монарх, печелил избори и станал министър- председател. Защо рискувахте да участвате в изборите? Какво ви привлече към политиката?

Всъщност в политиката съм по рождение. Решението ми да се ангажирам политически обаче не беше взето за една нощ. От 1996 г., когато дойдох в България, чак до 2001 г., когато трябваше да поема премиерския пост, внимателно проучвах обстановката, наблюдавах какво става. В момента, в който прецених, че мога и това за мен е предизвикателство, защото желая да допринеса за страната си, това вече беше добре обмислено, а не набързо взето решение. Когато изборните резултати показаха, че НДСВ е победило съперниците си, се почувствах длъжен пред избирателите и не можех да направя нищо друго, освен да приема предизвикателството на министър-председателския пост. Разбира се, можех да кажа: "О, благодаря, не искам", но нямаше да е честно от моя страна. Мисля, че хората нямаше да ме разберат, ако бях постъпил така. Действително не пожелавам на никого този пост.

Защо?

Тази работа е изключително отговорна и не можете да я вършите без желание или без да се отдадете в максимална степен. В този мандат и аз, и моят екип вложихме много енергия, добри намерения и позитивно мислене. Ръководеше ни прекрасната идея, че ще влезем в ЕС - това бяха желанието и основният мотив, които ни движеха напред. Целта за влизане в ЕС беше най-важната цел на цяла България, с този проект се ангажираха и нашите сънародници от диаспората, които решиха да се върнат в България и да помагат. Докато бях в изгнание, имах възможност да създам многобройни връзки и контакти, познавах хора на високи постове в страните от ЕС и това помогна да отворим много врати. Може да ви прозвучи като куриоз, но освен всичко друго, на мен като министър-председател изключително ми помагаше и това, че имах такава биография зад гърба си. Много хора на важни позиции в различни страни искаха да се срещнат с мен и инициираха контакти, защото желаеха да видят „що за птица съм". Това, че бях и министър-председател, беше нещо ново и необичайно.

Целта за членство в ЕС беше реализирана през 2007 г., когато вече не бяхте министър-председател. Доволни ли са хората в България от членството в Съюза? Бяха ли изпълнени очакванията им?

Проблемът с очакванията винаги съществува, защото става дума за субективни възприятия. Когато очакванията не са изпълнени, започват критиките, хората започват да се питат как е възможно онова, което са си представяли, да не става. Никой, разбира се, не е казвал, че ще живеем като в Швеция например, това просто ни се иска, това са очаквания. Логично е, че всички сме нетърпеливи, но промените изискват време. Хърватия предстои да влезе в ЕС, но по много критерии тя беше по-подготвена за членството от нас. Съжалявам и смятам за грешка, че Хърватия не влезе в ЕС през 2004 г. или заедно с нас през 2007 г., защото сега в Съюза е налице значително по-малък ентусиазъм по отношение на разширяването, отколкото преди... Спомням си, че когато се подготвяхме за членството, тогавашният македонски министър-председател ми каза: „Блазе ви, сега тези от ЕС ви гледат под лупа, а когато ние ще трябва да влизаме, ще ни гледат под микроскоп". И това е самата истина.

България се гордее с балканската си идентичност. Ние в Хърватия предпочитаме понятието „европейски югоизток"...

Аз също предпочитам това понятие вместо Балкани. За съжаление, „балканското" придоби отрицателен смисъл, ние сами придадохме отрицателно значение на това понятие. Балканите са територия, на която всичко може да се случи и всичко може да се очаква. Затова аз също предпочитам другото определение.

Като се има предвид, че сте израснали на Запад, как свикнахте с „балканското"?

Винаги съм чел много. В произведенията си нашите български писатели чудесно описват „балканското" и неговото значение, така че бях подготвен за това, което ме очакваше.

Какво е мнението Ви за новия министър-председател на България Бойко Борисов? Той също е изключително необикновена политическа фигура, бил е телохранител, сега е министър-председател, обявил е война на корупцията... Медиите в България го обожават. Върши ли добре работата си?

Познавам го добре, но какво точно може да направи е рано да се каже, тъй като правителството беше сформирано през втората половина на миналата година. Мисля, че е човек с добри намерения, който несъмнено ще положи много усилия. В България е много популярен и това е предимство, което трябва да използва.

Хората, участвали заедно с Вас в политиката или в бизнеса, журналистите, които следят изявите Ви, Ви хвалят преди всичко за това, че въпреки синята кръв, министър-председателския пост и Царския престол от 6-годишна възраст, сте нормален, обикновен човек. Как възприемате това?

Това е наистина чудесен комплимент. Върху формирането на характера ми много повлия това, че израснах в изгнание. Това ми преподаде много трудни уроци. Никога не съм се възприемал прекалено сериозно и мисля, че това е много здравословно отношение към самия себе си. Хората, които се имат за „велики" и мислят, че имат директна линия с Господ, се възприемат много погрешно. Те губят връзката с действителността. Аз съм реалист.

Какво помните от детството си тук в България?

Спомням си твърде много неща, но не защото имам изключително силна памет, а защото шокът, предизвикан от смъртта на баща ми беше толкова голям, че картините са се врязали в спомените ми. Когато напускахме България, бях на девет години и разбирах случващото се. Именно оттук отпътувахме за чужбина. Върнах се в тази къща през 2000 г. Никога няма да забравя първата нощ, прекарана във Врана. Бях абсолютно сам. Цяла нощ не можах да мигна. Сякаш гледах филм, в който сцените от живота ми се нижат пред очите ми една след друга. В главата си имах хиляди въпроси, но бях и щастлив, защото дочаках да се върна у дома.

Как си обяснявате факта, че твърдият комунистически режим, какъвто беше този в България, успя да оцелее 50 години?

Нещата трябва да се разглеждат в контекста на времето. След Втората световна война и последвалите промени новият режим се основаваше на страха, влияеше върху всички сфери на човешкия живот и продължи две-три поколения. По принцип човешкият дух се стреми към свободата, обича я и я търси. Въпросът е обаче е колко време минава до това освобождаване. Слава Богу, че днес почти всички европейски страни са демократични. Известно ви е, че по времето на комунизма за нас в България пътуването в Югославия вече беше отиване на Запад. Може да звучи изтъркано, но свободата действително е безценна. Да, днес в България се чувства известна носталгия към комунистическите времена, но тя се появява сред поколението на по-старите хора. Спомените на народа се променят, днес младежите в България не знаят кой е Сталин. Смятам, че историята трябва да се учи във висшите училища, а не по-рано, когато младите хора могат вече сами да осмислят фактите и да правят изводи.

Въпреки че България е била съюзник на Хитлер, баща Ви отказва сляпо да изпълнява разпорежданията на Фюрера. Спомняте ли си да е говорил за това у дома? Освен че отказва да изпрати български войници на Източния фронт, той се възпротивява на депортирането на евреи в лагерите. Това решение носеше ли риск за него и семейството Ви?

Това решение е било много трудно, защото макар България да беше съюзник на Германия, баща ми не вървеше по течението. Трябва обаче да се знае, че нещата рядко зависят от един отделен човек. Всъщност самите българи никога не са имали нищо против евреите, така че баща ми имаше подкрепата на народа. Църквата ни векове наред е съжителствала с други църкви, тук историята е преплетена и има най-различни влияния. Удивително е, че е успял, макар да съм убеден, че срещите му с Хитлер са били трудни и мъчителни, особено последната, която преминава изключително бурно. Нацистите не могат да приемат един техен съюзник да се възпротивява на политиката им.

Страхувахте ли се, напускайки България през 1946 г. заедно с майка си и сестра си?

В определена степен да, защото край нас убиваха хора. Трябваше да се качим на влака на гара извън София, а не в самия град, за да не ни види някой. Руските войници ни откараха до гарата и това беше много неприятно и тежко преживяване. Детето обаче възприема света по друг начин, не като възрастните. Когато пристигнахме в Египет, бях във възторг от Александрия. Тя наистина беше космополитна. Освен това до този момент не бях ходил на училище (б.а. престолонаследникът дотогава е обучаван от частни учители), а сега седях на ученически чин заедно с деца от всякакви нации и религии... Това беше напълно ново изживяване. Тогава Александрия беше за мен най-необикновеното място на света.

Истина ли е, че Сталин Ви е пощадил? Когато наредил да убият членовете на Регентския съвет, той разпоредил: „Не закачайте момчето!"

Съществуват някои документи, които не съм виждал, изпратени от Москва в Централния комитет, в които пише нещо подобно, че трябва „да се внимава с малкото момче". Може би това е интерпретирано по този начин. Убийството на деветгодишно дете би било лоша реклама дори в комунистическия свят.

Бихте ли влезли отново в политиката и още веднъж да се кандидатирате за министър-председател?

О, за Бога, не. За всичко в живота си има време и причина. Не бих искал отново да се окажа във водовъртежа на 18-часовия работен ден и стреса, предизвикан от това. Когато сте министър-председател, трябва да учите твърде много неща, това е работа, която изисква толкова много от вас. Аз съм изключително самокритичен и винаги очаквам много от себе си. Затова работих усилено и действително на ръба на изтощението.

Кое беше най-трудно за научаване?

Трудно ми беше да възприема манталитета на бюрокрацията. Не искам да генерализирам, но в повечето случаи първият отговор, който чувах, беше „не може". Почти не съществуваше инициативност, а за отговорност никой не искаше и да чуе. Това беше наследството на комунизма: за всички инициативата и отговорността бяха нещо „отгоре". Това трябваше да се промени. Най-хубавото обаче беше, че след 50 години отново можех да служа на България.

Интервю на Бисера Фабрио

Снимки: Том Дубравец и „КРОПИКС"

Превод: Стефан Стоянов

                                                    = = =

 Изтегляне на интервюто в PDF формат »