Днес Светата Църква чествува паметта на Св. Николай, архиепископ на гр. Мира в областта Ликия, Мала Азия. Целият живот на  Мирликийския чудотворец е ярък пример на духовен водач, който по примера на Добрия пастир – Христос, винаги е готов да вземе на раменете си тегобите на своето духовно стадо. Освен  грижовен баща за християните в Ликия, Св.Николай е и един от най-ревностните проповедници на Божието слово и защитник на чистотата на вярата. Той е участник в Първия Вселенски събор /325 г./ в Никея, на който се утвърждават  основни принципи на християнската догматика и се определят главните постулати в Символа на вярата – вероизповедта на всеки християнин. С всичко това Божият угодник и до днес е образец на истински Христов свещенослужител и архиерей.
Мощите на Св. Николай почиват в италианския град Бари, във величествената базилика, издигната в негова чест. През 1972 година Римокатолическата църква дари части от мощите на светията на Гръцкия Архидиоцез на Северна и Южна Америка, където те почиват в почит. Частици се намират и в параклиса "Св. Николай" при катедралния храм на архидиоцеза – "Свети Кръст" в Ню Йорк, в църквата "Св.Архангели" в Стамфорд, Кънектикът, в църквите "Св. Николай" във Флъшинг, в щата Ню Йорк.


/Пренасяне мощите на Св.Николай от Мира, Ликия в Бари;
събитието се чествува на 9 май/

     Историята на Светата Църква е преизобилна с подобни примери на духовни водачи, изпълнили до съвършенство призванието си да бъдат Божии съработници в спасението на човешките души. В голяма степен за това спомага самата църковна организация, която се явява естествената среда за развитие и усъвършенствуване  на устремените към богопознание. По многобройни причини обаче, днес не се знае достатъчно, какво всъщност представлява тя, и на какви принципи е изградена; кои са йерархическите степени и съответните им правомощия и задължения.

      Светата Църква е установено от Бога общество на вярващи, свързани помежду си с една вяра, един закон – Божият, една йерархия  /от гр."свещеноначалие"/ и едни тайнства. Глава на това общество е Иисус Христос / Кол.1:18/; неговата душа– животворящият Свети Дух, а членовете – всички вярващи. Така този богочовешки организъм – Светата Църква, образува едно неразривно цяло, наречено Тяло Христово / 1Кор.12:12-20 ; 27-28 /. За да получават живот от него, членовете му се подчиняват на богоустановени и определени правила, които действуват в целия организъм.

      В член 9 от Символа на вярата, приет на Първия Вселенски събор в Никея, свикан от Св.император Константин Велики, православните християни изповядват своята вяра “в Едната, света, вселенска и апостолска църква“. Какво в същност означават тези определения?

 
/Първият Вселенски Събор - от дясната страна
на Св.император Константин е изобразен
Св.Николай, държащ Светото Евангелие в ръка/

     Светата Църква се нарича “Една“, защото Христос- нейният Глава и Основател, е един и единствен. Както под една глава не може да има две или повече тела, така и Спасителят не може да бъде Глава и Основател на две или повече различни църкви или религиозни общества. В Своята Първосвещеническа молитва, в края на Тайната вечеря, Божият Син се моли за единството на всички вярващи: “И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно”/Иоан.17:20-21 /. Всяко отделяне /от гр.”ерес”; лат.“секта”/ от това единство, установено и благословено от Самия Христос, е равнозначно на духовно самоубийство. Св.Киприян разяснява така пагубния резултат от подобно действие: “На дървото има много клони, но дънерът е един…Отдели клона от дървото, отчупената част ще спре да расте, и ще изгние”. За съжаление, през ХІ и ХVІв. благодатното Христово единство е нарушено с последователното отделяне на католиците и протестантите, обособили свои религиозни общности.

     Църквата се нарича и “Света”, защото тя е несъвместима с греха, няма в себе си никаква сквернота или порок / Ефес.5:25-27/. Тя е свята, защото е осветена от Самия Христос чрез Неговото учение, молитви и страдания. Бог осветява Своята Църква чрез Тайнствата, с които на вярващите се дава благодатта на Светия Дух, Който ги освещава, пречиства и укрепва.

     “Вселенска” е другото определение, дадено на Светата Църква. То означава, че тя събира в себе си вярващите от цялата земя, независимо от пространство и време, и без значение на раса, пол, възраст и положение. Защото в нея  “ няма ни елин ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос “/Кол.3:11/.

     Светата Църква се нарича още и “Апостолска”. Това определение е дадено по следните основни причини:
Св.Апостоли са първите членове на Църквата, тъй като те са и първоизбраните от Иисус Христос Негови ученици, те са първите свидетели на Неговите чудеса, първите вестители на Неговото учение и първите разпространители на новата вяра. Те първи след Спасителя проливат кръвта си, останала завинаги в основите на Светата Църква. Затова Св.ап.Павел разяснява, че вярата се утвърждава “върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък”/Ефес.2:20/. Цялото учение на вярата и всички правила на християнския начин на живот са приети в Църквата от Св.Апостоли. На свой ред, обаче, те ги възприемат от Нейния Глава – Христос. Своята пълна власт - на първоучители и върховни свещенослужители, те получават в деня Петдесетница, когато над тях слиза обещаният им от Спасителя Свети Дух. Осветени и посветени от Него, те започват изграждането на една нова общност, която Св.ап.Петър вдъхновено определя като “род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити…народ Божий”/1Петр.2:9-10/. Тази общност са всички вярващи членове на Христовата Църква, които се разделят на свещенослужители и миряни, подчинени на една организация, йерархия и правила. Така свещенството, с дадената му от Самия Христос върховна духовна власт, управлява, учи и свещенодействува, а миряните, по силата на своето Кръщение, с което стават пълноправни членове на Църквата, са призвани да участвуват в богослуженията, в управлението на църковните дела и в избора на духовенството.

       Както при всяка общност, отделните функции се изпълняват не от всички, а има разделение на службите. В Светата Църква, обаче, това разделение не е дело на човешка мъдрост и съображения, а е учредено от Самия Христос, Който лично овластява Св.Апостоли: “Даде им сила и власт над всички бесове, и да лекуват болести, и ги разпрати да проповядват царството Божие “ / Лук.9:1-2/. По-късно такава власт получават още 70 Христови избраници /Лук.10:1-24/.

      В помощ на служението, поверено им от Спасителя, Св.Апостоли създават първоначално длъжностите на презвитерите /от гр.”старейшина”/  и дяконите /от гр.”служител”/. С разрастването на християнската общност, се появява нуждата от по-голям контрол, и Св.Апостоли въвеждат ръководната длъжност на епископа /от гр.”надзорник”/. Така се оформят трите степени на свещенството, и се слага началото на църковната йерархия и организационна структура, които неизменно съществуват и до днес.

      Въвеждането в свещеническа степен се извършва по време на Тайнството “Свещенство“ – едно от 7-те Църковни Тайнства. Тогава чрез специални посветителни молитви и свещенодействия се измолва благодатта и даровете на Светия Дух, с които да се освети, просвети и ръководи новоръкоположеният свещенослужител. Самото действие на ръкополагане е древен ритуал, извършван при овластяване на нов владетел или жрец, който е познат на много народи. Практикуван и от старозаветните евреи, той естествено преминава и в новозаветната християнска общност. Именно Св.Апостоли първи въвеждат акта на ръкоположение, с който предават от духовната си власт на своите ученици и първоприемници, организирани в строга йерархия. Те, от своя страна, ръкополагат свои приемници, и така във вековете се изгражда едно постоянно, верижно предаване на благодатта и даровете на Светия Дух, Който неизменно ръководи Църквата. Тази свещена и мистична връзка на ръкоположенията, която неразривно   свързва свещенството от времето на Св.Апостоли до ден днешен, се нарича Апостолско приемство. То се съхранява в своята изначална пълнота само в Св.Православна Църква, която в двухилядолетната си история не допуска никакви изменения в църковната йерархия и ръкоположенията.

     Църковната йерархия / от гр. “свещеноначалие”/ се изгражда от три благодатни, т. е. имащи благодатта на Св.Дух, степени – епископска, презвитерска и дяконска.

     Епископът е най-висшата степен в св.Църква. За епископи се избират и ръкополагат най-достойните, подготвени и богопросветени лица от монасите. Епископът се ръкополага най-малко от двама други архиереи. Той има право да извършва самостоятелно всички Таинства и обреди, и притежава върховната духовна власт в управлението на своята епархия /църковен окръг/. Епархийските архиереи се наричат митрополити /от “митрополия”, на гр. град-майка, главен областен град/. Епископите, които нямат епархия, заемат други длъжности в управлението на Църквата, най-често като викарии /помощници/ на митрополитите.

     Всички митрополити съставят Светия Синод /от гр. “събор, събрание”/ в пълен състав, т.е. върховното управление на Църквата. С четиригодишен мандат работи намаления състав на Св.Синод, в който влизат, след избор, четирима митрополити. Намаленият състав ръководи всички текущи дела по управлението на св.Църква. Пълният състав осъществява своята дейност в редовни годишни сесии. Председател на Св.Синод е Патриархът /от гр.”баща на бащите”, първи между духовните отци/. Митрополитите ръководят съответни комисии, в които се разглеждат различни дела, свързани с църковния живот и докладват в Св. Синод за вземане на решение.

     Свещеникът /презвитер, йерей/ получава дара на своето служение чрез ръкоположение от епископ. Той има правото да извършва самостоятелно повечето от св.Таинства и обряди, но не може да ръкополага, да освещава храмове, антиминси и миро.

    Отличилите се с добра служба свещеници се награждават с офикия /отличие/: протоиерей, свещеноиконом, ставрофорен свещеноиконом и протопрезвитер.

    Свещениците съставят т.нар .бяло духовенство и са семейни.

   Свещеникът-монах се нарича иеромонах, т.е. свещеномонах. За усърдна служба и примерен монашески живот иеромонахът се отличава с офикията архимандрит, т.е. началник на монашеско общежитие. Архимандритите изпълняват и важни административни функции. При встъпване в монашество се полагат обети /обещания/, един от които е този за безбрачие.

    За разлика от другите две йерархически степени, дяконът не може да извършва самостоятелно нито една служба. Той е само помощник на епископа /владиката/ или свещеника в богослужението. Дяконите-монаси се наричат иеродякони,т.е.свещенодякони. Отличилите се дякони получават званието протодякони,т.е.старши дякони, а иеродяконите – отличието архидякони,т.е. началници на дяконите.          

     Каквато и степен да заема даден свещенослужител в църковната йерархия - епископ,свещеник или дякон, ние трябва винаги да се отнасяме към него с подобаваща почит и уважение. Защото не на други, а на своите ученици – Св.Апостоли, Спасителят заявява: "Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил“ /Лук.10:16/!