За определен тип хора - у нас и в чужбина, 14 юли е най-великия ден на Франция, с който започва една революция, променила не само Европа, но и света. Но, какви са всъщност последиците от този ден? 

1. Пълното парализиране и съсипване на Франция. 

2. Десетилетия на неспирни войни.

3. Народът, "победил" на този ден, загубва всичко спечелено дотогава - най-вече спокойствие и сигурност. 

4. Тотално разрушаване на обществената структура и разместване на социалните пластове, което довежда първоначално до хаос, а в последствие до хронична обществена нестабилност. 

5. Новите господари, без да губят време, започват да коват оковите, с които да обвържат народа в едно непознато дотогава робство. 

6. Появяването на един от площадите на инструмент за обезглавяване, употребяван през Средновековието в Германия. Името си гилотина приема от френския физик Гиолотин, избран за член на Събранието през 1789 г., който предлага използването на този уред за безболезнено ликвидиране на жертвите. Чрез този инструмент революцията ликвидира кралската власт, благородниците, духовенството и установява на тяхно място анархията, която в скоро време заедно със страха от гилотината обезоръжава народа. Будният френски народ не представлява нищо повече от едно стадо овце, готово безропотно да отиде на заколение. 



Още в края на август многобройните революционни групировки вече почти нямат връзка помежду си. Те просто се дебнат и се мъчат да се унищожат. Сега вече не ги интересува нищо друго освен властта. Какво ще оставят след себе си не е важно. „Да се добера до властта, пък след това потоп." Такава е била максимата на всички. Мълчанието и пасивността на народа не се харесва и плаши ръководителите. Малкото бандити и пияници от парижките квартали, които са задоволени от дадената им свобода за грабеж и разрушения, не ги радват.
Марат, криейки се из мазетата, не престава чрез своя вестник да крещи за глави. „Революцията иска отсечени глави". Хората се страхуват да говорят с него и е било трудно да се издържи на неговия поглед на хиена. Докато през 1790 г. той иска 500—600 отрязани глави, през 1792 г. обяснява на Барбару, че е необходимо да бъдат ликвидирани 260 000 души и то колкото е възможно по-бързо, дори в един ден. 



Дантон става министър на правосъдието, с което се дава зелена улица на всички издевателства и жестокости, които ще последват. Пак по предложение на Марат революционерите вземат решение да се изпразнят затворите, и затворниците да се използват за "ударна сила" на новата власт.Тази система е широко възприета и по време на Съветската революция, а също и у нас през деветосептемврийските събития на 1944 г. 
На 29 август започват арестите на аристократите. За три дни са арестувани около 5 000 — 6 000 души в Париж. Някои от тях се спасяват в момента, подкупвайки похитителите си. 
Дантон произнася една пламенна реч, в която апелира: „ Господа, ние се нуждаем от дързост, повече дързост, постоянна дързост, и Франция ще бъде спасена!" Същата вечер Дантон поканва близки приятели на вечеря в дома си. С гордост им разказва за речта си в Събранието: „Днес аз ги замразих! Сега можем да отидем по- нататък, можем да започнем избиванията." 

През това време освен редовните затвори за такива са се ползвали общината, много църкви, абатствата, училища и манастири. Трудно е да се опишат страшните картини във всеки затвор, но очевидци разказват потресаващи сцени на кръвопролития. Така например, след като са избити всички монаси в абатството, един представител на революционната власт пристига и казва на убийците: „Вие изпълнихте вашия дълг и всеки от вас ще получи по 24 ливри (равни на днешни франка)". Оттам отиват към Манастира на кармелитките, където са затворени около 200 свещеници. За час и половина 119 от тях са избити жестоко, а останалите успяват в суматохата да се изпокрият. Докато в Манастира разбойниците избиват невинни и беззащитни свещеници и монаси, кордон от националната полиция обгражда манастира и пази престъпниците от народа, който стои около портите и гневно протестира. 

През тези четири дни и нощи на септември най-жестоко са избити беззащитни затворници, като се започне от вратари, градинари и прислугата на двореца, по-голяма част от свещениците и монасите от района на Париж, цялата швейцарска гвардия, пазеща двореца, прислугата и придворни дами на Кралица Мария Антоанета, както и много командири на разни военни части. 
На екзекуторите са заплащали в зависимост от свършената работа. За „добра работа" не по-малко от 40 глави са получавали от 30 до 35 франка. Докато за по-малко от 40 се е заплащало много по-малко. Един получил само 6 франка. Всички изброени събития са документирани, дори 24 разписки, подписани от убийците за получените от тях пари, са запазени в Парижката префектура на полицията до 1871 г., когато са унищожени от Комуната. 
Някои съвременници пишат, че затворниците са избити от разярената и уплашена парижка тълпа. Това не отговаря на истината. Очевидци твърдят, че специално избраните палачи са били не повече от 300.



След пъклените септемврийски събития в Париж, престъпната революция изпраща жестока прокламация до провинциите, настоявайки да започне и там същата касапница, като инструктира своите поделения да използват същите претексти, както в Париж. Прокламацията е съставена от Марат. Той я подписва заедно с още осем-девет души и я изпраща на Дантон за подпис като министър на правосъдието. Под разни претексти Дантон не подписва Прокламацията, но независимо от това напълно съдейства за изпълнението на тази кръвопролитна операция. По-късно се установява, че някои от подписите са фалшифицирани лично от Марат.

Режисьорът на тази голяма игра решава, че е настъпил моментът да прочисти пътя за крайната цел — пълно разсипване на Франция. За целта е необходимо да се премахнат Монархията, Конституцията и да се унищожат всички фракции една след друга, тъй като вече са изиграли ролята си. Същото става и с явните ръководители на Революцията, които един след друг отиват на гилотината. За това спомагат и различията между Марат, Дантон и Робеспиер, които са ставали все по-големи и по-големи. Марат, например, е използувал един много прост и народен език, без особено политизиране, и е виждал бързото разрешение на проблемите чрез грабежи и убийства. Този негов език се е харесвал на неграмотните, бедните, гладни и безработни маси на парижките покрайнини. При все това, че Марат е поддържал каузата на най-ниската и бедна класа, той живее в лукс и не е направил никаква лична жертва в името на бедния. 



От друга страна, Робеспиеровите мечти са били да създаде една демократична и безкласова държава, но управлявана от умели лидери, а не и от масите. Точно това е било най-голямото различие и несъгласие между него и Марат, който през по- голяма част от живота си остава убеден, че масите трябва да управляват.
Дантон пък, който никога не говори за демокрация, става фаворит на тълпите със своите страстни и вълнуващи речи повтаряйки непрекъснато: да ликвидираме врага и спасим страната. Неговите речи са държали публиката в Събранието просто пленена и почти винаги неговите предложения са били приемани. Дантон е бил дълбоко убеден, че Революцията трябва да донесе изгода и полза на тези, които я създават по същия начин, по който са се ползвали благородниците от Стария Режим. Той не е бил никакъв политик, а само един много способен агитатор и оратор. 

След като Монархията, голяма част от Духовенството и Аристокрацията са унищожени, борбата за „ демокрация" започва, превръщайки се в една борба между народа и тълпата (сганта). Последната с малко малцинство побеждава и започва царството на терора. То довежда до жестоките убийства на Краля и Кралицата на Франция.

Главните виновници за смъртта на Краля са: Марат, Дантон, Робеспиер и парижката тълпа. Според д-р Мор, очевидец на събитията в Париж, „кланетата и убийствата по улиците на Париж, които могат да се извършат само от диваци, не са в никакъв случай от жителите на Париж, а някои членове на Конвента, Якобинския клуб и голяма част от тези, които заемат трибуните на Събранията. Това са безработни вагабонти, подкупени и възбудени за целта". 
Зачестилите речи в Якобинския клуб и Конвента, с които се иска смъртта на Краля, започват да обезпокояват не само много републиканци, но и личности като Прюдон, иначе отявлен неприятел на Краля, който ги апострофира в Събранието: "Французи, къде ще ви заведе всичко това? Всеки час от деня милиони привърженици на Републиката се откъсват от нея и ние ги даваме на роялизма. . . Френската република е вече три-четвърти роялизирана". 

От това, което знаем днес, можем да заключим, че силата на революцията не е била толкова голяма, колкото са си въобразявали жителите на Париж по онова време. Уплашени от повсеместните жестокости, те виждат в лицето на революционната власт някаква голяма и страшна сила, докато съотношението между нейните поддръжници и отрицателите й е не повече от 1/100.

На 11 декември Крал Людовик XVI е изправен пред Конвента да отговаря на следните обвинения: 

1. Монополизиране на житото, кафето и захарта. 

2. Че е убил повече хора, отколкото животът му се наброява в часове и минути. 

3. За участие в убийствата на 17 юли 1791 г. (По същото време той е затворен в Тюйлери.) 

4. За конспирация с чужди сили. 

Обвиненията са толкова много, че не могат да се изброят. „Виновен за повече жестокости, отколкото Нерон." Повече от сто от най-известните адвокати си предлагат услугите да защищават Краля, който се спира на четирима от тях, между които е и старият Малерб, член на Френската академия на науките, известен учен и държавник. Той държи една блестяща защитна реч в полза на Краля, за което и заплаща с живота си. В края на декември 1793 г. революционният съд го осъжда. Той, дъщеря му и внуците му са гилотинирани. 

Независимо от това, че нито едно от обвиненията не е доказано, Събранието признава Краля за виновен. Следва да се определи наказанието, решено предварително. Гласуването започва на 16 януари в 8 часа вечерта и продължава 24 часа непрекъснато. От присъстващите 721 депутати всеки един трябва да излезе на трибуната и да се произнесе открито: смърт или не. Винаги, когато някой от депутатите се изказва против смъртната присъда, бандитите и купената маса от балконите се нахвърлят срещу него с виковете „Неприятел на републиката — ти си следващият за гилотината" и т.н. Въпреки това крайният резултат на гласовете е 360 против и 361 за смъртно наказание. Много от депутатите смятат, че са изиграни при броенето на гласовете. Но, независимо от всички приложени манипулации, по френския наказателен закон смъртно наказание може да се даде само с болшинство от две-трети, което в случая Събранието и якобинците отхвърлят и налагат своето становище.





Само след три дни — на 21 януари, е денят на екзекуцията. Всички магазини са затворени. Всички са потиснати и уплашени. Притеснени са също и революционерите. Страхуват се от някакво народно недоволство и надигане. Още от сутринта по улиците и на площада около гилотината се виждат много войници от Националната гвардия. Довеждат Краля до ешафода под голяма охрана — шест оръдия пред колоната, шест оръдия след колоната и кордон от войници от двете страни. Преди екзекуцията той показва голямо хладнокръвие и спокойствие — за разлика от това, което много журналисти описват. Самият палач Сансон ги опровергава по-късно, когато свидетелства по подробностите около гилотинирането на Людовик XVI. Последното му желание е да каже няколко думи на народа, но му забраняват. Единственото нещо, на което се възпротивява, е да му вържат ръцете. Пожелава сам да си отреже косите и сам се отправя към смъртоносния нож. Преди да легне под гилотината извиква, за да бъде чут от народа: „Хора, аз умирам невинен! Аз съм невинен във всичко това, което ми приписват. Аз искам моята кръв да запечати щастието на френския народ." 
За народа Кралят е истински приятел. Загубвайки го, французите загубиха не само най-добрия си, но и своя единствен приятел. Идва редът и на всички тези, които помогнаха да се ликвидира Кралят. Жирондистите са на ред. Те защищават средната класа, която също трябва са си отиде и да стори път на по-нисшата класа от народа. Марат, Робеспиер и Сент Жуст мислят, че с нея ще управляват по-добре и тя ще им се подчинява по-безропотно. 

След убийството на Краля, изкуствено създадените опашки пред хлебарниците нарастват от ден на ден. Това е показател, че следва някоя друга изкупителна жертва. Идва момент, когато анархистите започват да движат революционната машината и я използват много умело за разрушение. Те създават втория революционен съд, наречен съд на терора. 

Първият революционен съд от 17 август 1792 г. не се оказва много ефикасен. Кръвта и зловещата гледка отвращава народа, който със своята пасивност красноречиво доказва неодобрението си на едно такова кръвопролитие . 
Нуждаейки се от бързото ликвидиране на опозицията, революционерите започват септемврийските кланета, които се провеждат без какъвто и да е съд. 
Сега, когато влиянието на останалите групировки е сведено до нула и след като анархистите имат властта в ръцете си, Дантон използва благоприятната обстановка и създава т. нар. „Съд на терора" на който и самият той става жертва точно след една година. От една реч на Дантон много ясно личат мотивите за този унищожителен съд: „Нека оставим французите да загинат, докато свободата преуспее!" „Нека ние бъдем страшни, да предотвратим народа от това той да бъде страшен!" От тези изказвания на Дантон става ясно от кого се страхуват революционерите — от същия народ, от чието име правят революцията. Каква ирония? Същата тази революция ще бъде наречена по-късно ,,народна революция". Гилотината започва да работи без прекъсване отначало с най-обикновени хора от народа. Един войник казва: "Франция е много голяма, за да бъде република." Той става враг и отива на гилотината. Една обикновена готвачка споделя: ,,Предпочитам кралството пред републиката.." Тя е враг. На гилотината. И още много такива примери. . . 

Същевременно, на поредно събрание на революционната власт се взима решение жирондистките депутати в Конвента да бъдат ликвидирани. На 31 май още от сутринта започват да бият камбаните и по парижкит улици се забелязва голямо движение на войскови части. Конвентът е обграден от войска. Никой не знае защо и какво ще последва. Марат се явява в Комуната и лично дава знак с биене на камбана да започне акцията. Неговите хора се спускат по предварително набелязаните обекти и започват арести на жирондистките депутати. Събранието не само отвън, но и вътре, по балконите и коридорите, е препълнено с хората на Марат и Робеспиер. Вратите се блокират, така че никой не може да излезе. Председателят на Събранието, виждайки какво става, апелира за премахване на охраната от вратите, на което му отговарят: „Ние пет пари не даваме за теб и твоето Събрание!" Въпреки противопоставянето на болшинството от Събранието, малцинството От Комуната се налага и изключват от събранието 29 жирондистки депутати, които веднага арестуват и изпращат на гилотината по същия незаконен начин, по който те самите помогнаха за отсичането на кралската глава. 

След като в Париж са ликвидирани Кралят и немалко представители на аристокрацията, духовенството и жирондистите, идва ред на буржоа, фермери, търговци и на католически ориентирания народ в провинцията. Кръвната игра започва и в другите департаменти. Народът не остава безучастен. Около 100 000 селяни, водени от своите свещеници, въоръжени само с вили, лопати и колове, се надигат срещу издевателствата на Конвента, напълно превзет и управляван от революционната власт. Надигат се повече от седемдесет департамента, между които Ванде, Лион, Тулон, Нормандия и дори космополитната Марсилия. 
Всички тези кръвопролития, издевателства и несигурност опъват нервите на народа до крайност. Едно младо момиче от провинцията решава да ликвидира чудовището Марат, който дава тези нареждания. Шарлота Корде заминава за Париж с намерението да влезе в Събранието и да убие Марат в момента, когато държи речта си на трибуната. Но, тъй като Марат е болен, тя го намира в дома му, където успява да влезе. В този момент той лежи във ваната и налага главата си с компреси. Шарлота изважда скрития си нож и го забива в сърдечната му област. Така свършва един от най-големите изверги на Френската революция. Въстаналите селяни и градове като Лион не издържат повече от два-три месеца под натиска на редовната революционна армия. Провежда се тактиката на глад. Неподчиняващите се градове са обградени и след като никаква храна не може да се внесе отвън, за един-два месеца те капитулират. 



За неподчинение Конвентът решава да разруши един от най-красивите градове на Франция — Лион. Така там изчезват индустрията, търговията и всякакъв поминък. Работниците, тези, от чието име се прави революцията, остават без работа и на улицата. Не е пощадена и образованата класа, а тя е всичко това, което революционерите не са. Голяма част ценни книги и картини са унищожени. Титлите господин, госпожица и госпожа са заменени с декрет на „гражданин" и „гражданка". Революцията обявява война на цивилизацията. На 10 октомври 1793 г. подкрепеният от Комуната Конвент взема още едно чудовищно решение. С него оформя и узаконява Комитета за народно спасение, който има абсолютната власт и контрол над цяла Франция. Същият комитет, оглавен от Робеспиер, започва истинското прочистване и изтребление на френския народ. 

След като денонощната работа на гилотината не е в състояние да задоволи революционерите, те преминават към масови разстрели, които също им се виждат много бавни. Започват масовите давения. Водите на Рона и Лоара почервеняват от кръв. Бедни селянки с бебета на гърдите си, други, водещи малки деца за ръчички, са връзвани, натоварвани на големи салове и отпращани в пороя на буйните реки. Цели градове се обезлюдяват. Така например, само Нант дава повече от 30 000 жертви, удавени, разстреляни и гилотинирани. Тулон от 30 000 жители остава само със 7000. В една местност около Нант по-късно откриват труповете на около 100 млади момичета, жестоко избити от някакъв си „Германски легион", сформиран от германски дезертьори и наемни убийци. 

През това време на терор, според Прюдон, народът на Франция дава повече от един милион невинни жертви. Кланетата и убийствата са масови и в такъв голям размер, че е много трудно да се определи точният брой на жертвите. 
За най-голямо съжаление и трагедия на човечеството тази чудовищна постъпка на революцията не послужи като поука на следващите поколения, а като пример за подражание и още по-усъвършенствани масови изтребления на човечеството. Още има живи жертви и свидетели на сибирските каторги и т. нар. „народни съдилища" в комунистическите страни, където по подобие и копие на Френската революция бе ликвидиран цветът на тези страни в лицето на тяхния Монархически дом, духовенство, интелигенция и култура. 

Странно, как има хора, които твърдят, че терорът настъпва съвсем спонтанно и непринудено. Терорът винаги е предварително много добре обмислен и предначертан от тези, които желаят да преустроят света за свои лични интереси и облаги. С такива масови унищожения и жестокости те постигат най-важната си цел: безусловно подчинение и заробване на човека. Както през Френската революция, така и по време на Съветската революция и на всички други, народът не е екзекуторът, а потърпевшият. Всеки терор довежда до морално и икономическо заробване на тероризирания народ и до подчинение към тези, които го организират.

Странно е и друго - защо днешна Франция още чества 14 юли за свой национален празник, и националният й химн е не друго, а една революционна песен от онези кървави дни на "Големия страх"/Grande Peur/, както самите французи наричат това време?! За сравнение: днешна Русия, където се осъществи втората голяма революция, "достоен наследник" на френската, промени както деня на националния си празник, така и своя химн...

И така, да помним и да не забравяме, за да не допуснем отново някой "нов терор". 

(1) Понятието РЕВОЛЮЦИЯ (курсивът мой, Н.) е твърде широко и съдържа цяла гама от оттенъци, като почнем от най-възвишен идеализъм и стигнем до истинско зверство, от величие до жестокост, от най-изтънчено духовно благородство до най-грубо насилие; това понятие се променя и преобразява, защото се олицетворява винаги от хората и обстоятелствата. Във френската революция, както и във всяка друга, се очертават ясно два типа: революционерите-идеалисти и тия, които се ръководят от озлобление; първите, по-надарени от тълпата, искат да я издигнат до себе си, до своята култура и начин на живот, искат да увеличат правата й. Вторите, които дълго са били сами нещастни, искат само да си отмъстят на довчерашните щастливци и господари, като им наложат властта си. И днес се среща такава картина, защото тя почива на двойствеността на човешката природа. … но освободените тълпи се опълчват скоро против своите освободители; във втората фаза преобладават крайните елементи, революционерите, станали такива от злоба, а за тях властта е нещо съвсем ново и те не могат да устоят на изкушението да й се насладят напълно. Властта е заграбена от ограничени хора, измъкнали се случайно от трудното положение, а те не могат да имат друг стремеж, освен тоя да принизят революцията до собствената си посредственост (...) (Мария Антоанета, Стефан Цвайг; цитатът липсва във всички издания на книгата, отпечатани след 1944 г. в България)

Но всяка революция е лавина, която се търкаля непрестанно напред. Този, който я ръководи и иска да остане неин господар, е принуден да тича с нея, за да запази равновесие; никое спиране не е възможно. Всяка партия знае това и се страхува да не бъде изпреварена от друга. Десницата се страхува от умерените, умерените – от левицата, левицата – от своето ляво крило, жирондистите; последните се страхуват от маратистите; водачите се страхуват от народа, генералите – от войниците, Конвентът – от Комуната, Комуната – от кварталните секции. Този именно заразителен страх тласка всички групи в такъв неудържим бяг; само всеобщо изпитвания страх да не минат за умерени, е дал на Френската революция поройния устрем, който я е тласнал така далеко отвъд истинската й цел. …
Поверяването на Мария-Антоанета в ръцете на Ебер, тоя Терсит на Френската революция, е най-черната страница от нейната история, която нищо не ще заличи. Защото и най-чистата идея става жалка и дребнава, щом даде на негодниците властта да бъдат безчовечни от нейно име. (Мария Антоанета, Стефан Цвайг; цитатът липсва във всички издания на книгата, отпечатани след 1944 г. в България)

Заедно с добродетелите, едно от нещата, които революцията унищожава е Паметта..., за да се превърне и остане вездесъщо божество...