ЦАР СИМЕОН II: В МОЯТА СТРАНА ЩЕ ИМА КОAЛИЦИЯ, НАЙ-ЗДРАВОСЛОВНОТО ПРИ ЕДНА НОВА ДЕМОКРАЦИЯ

ИНТЕРВЮ ЗА ИСПАНСКИЯ В. „ЕЛ ПАИС”
ПАТРИСИЯ ОРТЕГА ДОЛС
Мадрид, 10 май 2013 г.

Царят ни чакаше изправен във вестибюла. Миналият  15 април беше един слънчев пролетен следобед, но вестибюлът на тази внушителна къща с дебели каменни стени с цвят на пепел, в края на булевард Рейна Виктория в Мадрид, беше в сянка. Една стройна фигура с елегантно излъчване и открита глава, сив костюм и синя вратовръзка се забелязваше точно зад иконома, който ни отвори вратата.
 
           
           /снимка: Ел Паис/

Монархът излезе и ни подаде ръка за поздрав; после любезно ни покани да влезем в един малък кабинет с два стола, който се намираше вляво от просторното преддверие. Портрети на неговите предци – баща му Борис ІІІ, дядо му Фердинанд І, прадядо му Луи Филип І – виждахме докато вървяхме. Председателското място в помещението беше отредено на картина със строго италианско излъчване на царица Йоанна Савойска, неговата майка. Имаше витрина с медальони в черно и бяло на близки и далечни роднини, снимки с приятели като Хуан Карлос І и Хасан ІІ на бюрото... Цар Симеон Български не работи тук.

Няма никакви книжа на масата. Няма нито един документ, който да издава, че е или е бил в предизборна кампания за изборите утре, 12 май. Няма и следа от онзи архив, от който ще излезе неговата автобиография, и в който са прибрани като съкровища документите от неговия 76-годишен живот. Писмото, с което папа Йоан Павел ІІ му дава правата върху Светата плащеница през 1983 г., които до тогава пази старателно неговото италианско семейство, Савойците. Онази закачлива бележка, която Берлускони му предава на една от европейските срещи на върха: „Браво! Най-после да има един език, който да не говорите!”, пише бившият италиански министър-председател, когато го вижда, че си поставя слушалките при появата на министър-председателя на Полша. Писмото от „четири листа!”, в което Франко се обръща с „Ваше Величество” и го съветва да запази неутралитет в отговор не неговите съмнения относно унгарските бунтове през 1956 г. срещу руснаците. Или онази снимка от плаката, почти предвещаваща бъдещето, която му изпраща крал Хуан Карлос І след посещението си в България през 1993 г., в който е отправена молитва (на испански език): „Хуан Карлос, помогнете ни да се върне Симеон ІІ”. Не се вижда и нито един от дневниците, в които систематизирано той от десетилетия записва своите дипломатически съвещания и срещи – първо като цар, а после и като министър-председател – с политици и личности от цял свят... Пламенната история на Симеон ІІ (София, 1937 г.), единственият монарх републиканец, започва един следобед преди 67 години.

Влакът спира на последната гара в България. Остава дълго време спрял. Започва да се стъмва и пътниците стават неспокойни. Машинистът отказва да пресече границата към Турция. Никога не се разбира каква е неговата съдба нито дали онзи непокорен машинист е от синдиката на железопътните работници, в който членува баща му, цар Борис ІІІ, запален по локомотивите и починал от странен сърдечен кръвоизлив веднага след една тежка среща с Хитлер. Двамата провеждат разговор в един бункер в гората Гьорлиц през 1943 г., при който най-народният цар на българите отказва (безуспешно) неговата страна да се присъедини към Страните от Оста. Няколко дни по-късно умира от сърце, а малкият му син наследява трона.

„Няма да съм аз този, който ще изведе царя си от страната”, казва онзи героично смел машинист. Симеон ІІ, с ранг на „Негово Величество” от шестгодишен, тогава е едва на девет години и има 200 долара в джоба си, онези, които „комунистите”, след като проправят изходен коридор от двореца, дават на майка му, на сестра му Мария Луииза и на леля му Евдокия, които придружават малкия монарх в едно бягство по коловози към 50-годишно изгнание и към началото на едно голямо приключение в очите на дете, което две години е стояло затворено в един дворец – времето, което е необходимо на руснаците да провъзгласят България за република.

От онзи 16 септември 1946 г., Симеон ІІ е цар без царство. Колежанин в град Александрия на крал Фарук, където се събират с италианските му баба и дядо по майчина линия, също емигранти. Един бежанец в Испания по времето на Франко, който му отваря вратите „заради отхвърлянето на комунистите”. Кадет Рилски във военното училище на САЩ по времето на Айзенхауер. Граф Рилски е името на баща му, когато се движи инкогнито и той използва тази фамилия, „за да избегне рискове”, както и синовете му в продължение на доста години. Става съпруг на „наследница, която е сирак” – Маргарита Гомес Асебо, която прелъстява с Шевролет кабрио. И баща на многодетно семейство (има пет деца) в Мадрид по време на прехода. Става приятел (и почитател) на крал Хуан Карлос – „В деня след опита за преврат на Техеро ми каза, че е изпратил децата си на училище, за да покаже, че всичко е нормално и ме помоли и аз да заведа моите”. Бил е и предприемач в областта на технологиите и финансите, когато застава начело на „Томпсън Испания”. Както и съветник, консултант и двигател на съгражданите си от българската диаспора, защото за него, както казва синът му Константин без озлобление: „България винаги е била на първо място”. Той е дори нещо като осиновено дете на Хасан ІІ, „беше човекът на краля в Omnium Nord Africain (ONA)”, единствената мароканска международна корпорация. И последното и най-необикновеното: без да сваля короната, е министър- председател на своята страна от 2001 г. до 2005 г., което го превръща в единствения цар републиканец в историята: „Извикаха ме, вярваха в мен и ми се стори, че това е моментът и начинът да се върна”.

Неговият подвиг: Да бъде изгонен от собствената си страна от „Червеното правителство” и да се върне половин век по-късно, да се яви на демократични избори и да ги спечели. Неговият неуспех: Да управлява сякаш царува. „Поставих патриотизма пред партийността и разбира се това беше моята голяма грешка”, признава. За 800 дни, които той си даде като срок и, в които не успя да изпълни собствените си обещания, загуби доверието на народа си, този народ, който утре се изправя пред нови и решаващи предсрочни избори.

 Българите излязоха на улицата, включително с жертвоприношения, в началото на годината, протестирайки срещу високите сметки за ток и ниските заплати (средна 400 евро) и пенсии (които не стигат до 200 евро). Дясноцентристкото правителство на Бойко Борисов, уплашено, подаде оставка. Президентът Росен Плевнелиев трябваше да свика избори.

„Сега отново съм старият полуоглупял цар”. Шегува се, защото знае, че не е вярно, въпреки че през 2009 г. се отказва от задълженията си към своята либерална партия – Националното движение. Сега чувства, че е с „с развързани ръце” и може да прави нещата по свой начин, както когато през втория си мандат се договори със социалистите и с партията на турските малцинства.

Затова продължава да кани, „един по един”, едни и други в своя дворец във Врана, в околностите на София, „където нещата се обсъждат по добре, отколкото чрез медиите”. От своя емоционален трон, Царят зашива малко по малко, с всяка своя дума, скъсаните места в българската политика. Като сръчен шивач. За да може костюмът поне да изглежда добре: „Искам да мога да говоря хубави неща за моята страна”. И хвърля своето изборно предсказание: „Ще има коалиция, най-здравословното при една млада демокрация”. Ако зависеше от него „би гласувал с две ръца”. Ще го направи с едната.

Говори испански език с акцент от всякъде и от никъде. И въпреки, че понякога се е писало за неговите изблици на гняв (El rey posible, Рамон Перес-Маура), Симеон ІІ е спокоен и не оставя нито една своя дума на произвола. Прекръства крака и дава сила на речта си с ръце. Връща живота си назад докато очите му станат прозрачни. Ще остане само няколко дни в Мадрид, където живеят децата му, с изключение на най-малката, Калина, която учудващо се ожени в България, където по-късно се роди синът й и сега се опитва да получи българско гражданство.

Но от известно време обичайното е царят да гледа как минават влаковете от своя дворец във Врана. Гледа с почти планетарна перспектива и исторически релативизъм вагоните, пълни с бедност – „Всеки има по някого на полето, когото би могъл да нахрани”, с корупция – „Не познавам нито една държава, в която да я няма”, с жертвоприношения – „Това са шест откъснати събития и може би последователни, като някаква зараза”, с качване на данъци – „Трябва да спазваме изискванията на Брюксел”. Но вижда и такива с привлекателни туристически дестинации – „Миналата година имахме шест милиона туристи! Почти колкото населението ни”, с чужди инвестиции – „Фирмите идват. Стигнахмо до 5,5% преди да настъпи кризата и имаме чудесен пазар с Близкия изток”. И въпреки, че сравненията са досадни: „Отчаянието тук е много по-сериозно отколкото в България, с цялата ми обич и уважение. Испания падна от много по-високо отколкото ние”.

Няма повече да шие без конци: „Онова за 800-те дни беше един от моите най-големи грехове, my big mouth, и все още се питам защо го казах...”. Този цар може да приеме краткосрочна загуба, но дългосрочно... „Сега като погледна нещата, виждам, че не за 800, а за 1000 дни изпълних обещанията си”, добавя накрая. И накрая слага две украшения на костюма си: „Успяхме да влезем в Европейския съюз [2005 г.] и в НАТО [2004 г.]”. Симеон ІІ е убеден европеист „интелектуално, духовно, културно”. Тълкува като чисти изборни постановки действията на някои управляващи, като евентуалния референдум, предложен от британския министър председател Дейвид Камерън, и антиевропейската вълна, която минава през континента, за да заключи: „Всички знаем, че решението минава през това Европа да бъде нещо – обединени държави, федерация или конфедерация...”.

Българският влак, с повече от седем милиона пътници, пресича европейските граници със собствена лична карта, дори да е най-бедният в Европа и да е малко попретъпкан. И като в онзи мрачен следобед на границата, търси нов машинист. Този път царят не е сред пътуващите и въпреки, че са много тези, които се спират, за да го посетят на неговата гара Врана, не мисли отново да се качва. Следваща спирка – утре пред урните. 

 

коалицията, която народът поиска, най-трудната и единствено градивната, не се случи. Надделя отново безумието в услуга на пошлостта, алчността и агресията.

През последните десетилетия Царят винаги е виждал в коалицията поемането на отговорността от всяка политическа партия за възстановяването на държавата и държавността не само в икономически план. Но тук е слабостта на партиите, чиито лидери и членове първо мислят за интересите на партията си (хайде, да не коментираме за личните им такива), а след това за държавата и народа. И сега политиците останаха верни на себе си, а народът в очакване на чудеса и светкавични резултати - наготово, или обезсърчен "стъкми" настоящия избор... Това е разликата в погледа на монарха-държавник и погледа на политика, стремящ се към власт - пред първия има хоризонт, а пред втория... в повечето случаи... "паница"... Единият се ражда с властта, а другите се стремят към нея - разликата е в подбудите, които често пъти при вторите не е в полза "народу"... Може да звуча грубо, но, мисля, че съм ясна.