От незапомнени времена човек отрежда особено място в живота си за празниците. Самото им название показва тяхната същност – това са дни, освободени, “празни” от обичайните и ежедневни дейности.

      В огромната си част тези дни са свързвани с религиозния култ и се отличават със специални обреди, тържествени церемонии, игри и веселие. От две хилядолетия, обаче, за всички християни празниците се основават на установения от Св.Църква календар. Но, както езическите култове коренно се отличават от християнството, така и техните празници са противоположност на християнските. За съжаление, познаването на тяхната нова същност не е в достатъчна степен, което често пъти води дори до кощунствено преиначаване на смисъла им, и до въвеждането на всевъзможна магическа символика и даже антихристиянска символика.

    За разлика от езическите, църковният календар се изгражда на основата на първия християнски празник – Възкресението Христово, което исторически се случва в събота. Затова следващият неделен ден се приема за основен седмичен празник. Постепенно към него се прибавят чествуванията на най-важните исторически събития от живота на Господ Иисус Христос. Така, още през ІІ в. дните сряда и петък се определят като дни за пост, тъй като в тях се спомнят предателството към Христа /сряда/ и Неговото разпятие /петък/. По-късно се обособяват Богородичните и Светийските празници, с които се възпоменават и чествуват Св.Богородица и хората, придобили със своя живот святост. Така се създава празничният календар на Св.Църква.

    Християнските празници имат тройно значение – религиозно, обществено и антропологично. Религиозно, защото тогава се извършва богослужение, проповядва се Божието слово, участвува се в тайнствата и обредите. Общественото значение се основава на общата молитва на християните и моралния им дълг за взаимопомощ и милосърдие. Антропологичното им значение е свързано с това, че празникът дава възможността за телесна почивка и особено за духовен размисъл. Затова Спасителят е определил: “Съботата е създадена за човека, а не човекът за съботата “/Марк.2:27/. Това показва, че празниците са създадени за душевна полза и цялостно обогатяване на човека, а не човекът да робува на празниците.

    Църковният календар разделя празниците на седмични и годишни. Последните се делят на подвижни /променят своите дати/  и неподвижни. В зависимост от обекта на чествуване, празниците се наричат Господски, Богородични и Светийски. Господските и Богородичните са 12 на брой и се наричат още “велики”. Господски празници са: Кръстовден /14 септември/; Рождество Христово /25 декември/; Богоявление /6 януари/; Цветница; Възнесение Господне;  Петдесетница и Преображение Господне /6 август/.

   Богородичните празници са: Рождество Богородично /8 септември/; Въведение Богородично /21 ноември/ и Успение Богородично /15 август/. Празниците Благовещение /25 март/ и Сретение Господне /2 февруари/ са едновременно Господски и Богородични. Характерен белег на 12-те велики празника е, че те се чествуват повече от един ден.

      Център на подвижните празници е Великден, наричан още Пасха. Той е празник на Христовото Възкресение и Православната църква го възпява като “Празник на празниците и Тържество на тържествата”. Според датата на неговото чествуване, която се изчислява според лунния календар, се променят и датите на следващите го църковни празници. Те обхващат период от 18 седмици, в който първите 10 са подготовка за Великден, а следващите 8 са тържествени празници, следващи Христовото Възкресение. Особено значение се отдава на Възнесение Господне, или Спасовден /40 дни след Великден/, Петдесетница и Св.Дух.

      Освен 12-те велики празници, Св.Църква е отредила в своя календар дни за почит и на светиите. Те са почитани като победители на греха и притежатели на святост и добродетели. Светийските празници отдават почит на св.ангели, св.пророци, св.Иоан Кръстител, св.апостоли, св.мъченици за Христовата вяра, преподобните аскети, просветителите, безсребрениците и пр.

     Най-древният празничен цикъл на Православната Църква е седмичният. В него най-важно място заема празнуването на неделята, първият ден на седмицата. Този празник е отбелязан скоро след Христовото Възкресение, на 8-я ден, когато Спасителят се явява, вече възкръснал, на Своите ученици /Иоан.20:26,27/.

     Св.апостоли правилно разбират изключителната важност на неделния ден. Така, св.апостол Павел поръчва на християните от Коринт: ”В първия ден на седмицата всеки да отделя каквото може за светиите в Иерусалим “/1Кор.16:2/. А в “Апокалипсис” св.Иоан Богослов нарича неделния ден “Господен ден”/Откр.1:10/. Сирийските църкви и до днес наричат неделята “първи ден на седмицата”. Гърците пък я назовават “кириаки” – от израза “Кириаки имера”/Господен ден/. От гръцкия това название преминава и у латините – Доминикус. В някои езици, обаче, се запазва езическото название на неделния ден – в германските езици то е свързано с култа към слънцето – “Sunday”, “Sonntag”, а в славянските – с отсъствието на работа. Русите, обаче, подчертават новата, християнска същност на този ден, наричайки го “Воскресенье”.

     Пръв св.император Константин Велики със закон от 7 март 321г. постановява празнична почивка в “деня на слънцето”. Тогава войниците и съдилищата почиват, за да могат християните да участвуват в общественото богослужение. По-късно св.император Теодосий Велики забранява борбите и игрите в амфитеатъра в неделните дни.

      В деня, посветен на Бога, св.Църква определя за християните да участвуват в богослуженията, да не коленичат и да не постят /освен в определеното за пост време/. Постепенно все по-ясно започват да се разграничават съботният и неделният ден. Съботата, макар и ден за почивка, е празник, свързан с Моисеевия закон, докато неделята е празник на Христовото Възкресение. Тогава християните се събират, за да слушат Божието слово и да извършват Пасхалното Тайнство в очакване на второто Христово пришествие.

     От останалите седмични дни Православната Църква отделя особено внимание на сряда и петък. Те са определени за дни на пост, в които християните си спомнят трагичните евангелски събития и стават съпричастни на Христовите страдания.

     Постепенно и другите дни от седмицата се посвещават на отделни светии :

-         понеделник е отреден за почит на ангелските безплътни сили;

-         вторник е денят, в който се чествува св.Иоан Кръстител – "най-голям между родените от жени “/Мат.11:11/;

-         сряда е посветен на Св.Богородица /без този ден да губи връзката си  със страданията Христови/;

-         четвъртък е ден за почит на св.апостоли и св.Николай Мирликийски;

-         петък е денят на Честния Кръст Господен;

-         събота е отредена за св.мъченици за Христовата вяра и за всички починали.

Така всеки ден от седмицата е малък празник, който освещава човека и му сочи пътя към спасението чрез най-явните примери. Затова е кощунствено и нелепо да се говори, че един ден е добър, а друг- лош; че петък носи нещастие и лош късмет, а еди-кой си ден е добър за започване на ново дело и т.н.

     През първия месец на Новата Година църковният календар е изпъстрен с много чествувания на събития, свързани със земния живот на Иисус Христос и с паметта на много светии – св.Антоний Велики /17 януари/; св.Атанасий /18 януари/; преп.Максим Изповедник /21 януари/; св.Григорий Богослов /25 януари/; св.Три Светители /30 януари/. От всички януарски празници, обаче, с особено важно значение са Обрезание Господне /1 януари/; Богоявление /6 януари/ и денят на св.Иоан Кръстител /7 януари/.

     Ако Великден е празник на Христовата Божествена природа, то Рождество Христово е празник на Неговата човешка природа. Така, както следпразненството на Великден обхваща 40 дни, толкова са дните и на следпразненството на Рождественския празник. В този паралел на най-големите църковни празници, съответен на Томина неделя /8-ят ден след Великден/ е празникът Обрезание Господне, чествуван на 8-я ден след Рождество, т.е. на 1 януари. Чествуването му е определено според сведенията, дадени от св.апостол и евангелист Лука: ”Като се изпълниха осем дена, за да бъде обрязан Младенецът, дадоха Му името Иисус, наречено от Ангела, преди да се зачене Той в утробата “/Лук.2:21/. Обрезанието е свещенодействие, установено в Стария завет още при Авраам, в началото на ІІ хилядолетие преди Рождество Христово, като “знак на завета", сключен между Бога и богоизбрания народ. То е потвърдено и в Моисеевия закон. Обрезанието на Иисус се извършва именно в негово изпълнение, като печат на Стария завет. Със Своето Кръщение в р.Йордан, Спасителят полага нов печат на завета, сключен между Бог и хората. Оттогава Кръщението – “ от вода и Дух”/Иоан.3:5/ става “ знак на завета” и измества обрезанието като свещенодействие.

     Още през ІVв. Празникът Обрезание Господне е съединен с чествуването паметта на един от най-изявените църковни водачи и учители - св.Василиий Велики, който починал на същия ден – 1 януари. Неговата изключителна духовна, милосърдна и просветителска дейност го утвърждават като велик строител и стълб на Св.Църква.

     Само броени часове ни делят от посрещането на Новата Година. Знаейки надеждите и потребностите на хората за здраве, мир и благополучие, Христовата Църква отправя специална молитва към Всеподателя Бога, която се чете по време на богослужението на Нова година. С нея християните се молят на Бог:
“… Избави и през настъпващата година нашето Отечество, всеки наш град и село и всички страни от зли обстоятелства, от глад, мор, земетръс, потоп, градушка, огън, меч, нападение на другородци, от междуособни войни и от всякакви смъртоносни рани, болести, скърби и беди…Дай на всички ни мир, твърда и нелицемерна любов, благоустройство, добродетелен, безгрешен и дългоденствен живот със здраве и с успех във всяко добро…Дай, щедродарителю Боже, на всички нас и на всеки благопотребния дар : запази вярата, закрепи Отечеството ни, умири света, утеши скърбящите, изцери болните, повдигни падналите…”