Н.В. Цар Симеон ІІ: Членството в Европейския съюз е ключов въпрос за успеха на България

05.10.2009 , Били Москона, вестник „Маарив” и Хени Берлер – „Глобус репортер”, Израел

                    – Как оценявате ситуацията в България като политик, като бивш министър-председател, като гражданин на страната?

–  Както винаги наблюдавам събитията с интерес. Вие знаете, че аз не се произнасям лесно, нито леко. Важното е страната да напредва, да се движи. Кой управлява, как, защо – това е на втори план. Въпросът е нещата да се развиват и напредват.
 
– Мислите ли, че днешното развитие на събитията и политическата ситуация в България може да се нарече напредък?

– Какво да ви кажа. Трябва да видим, трябва да се изчака малко. Периодът на управление на новото правителство е все още много кратък. Лесно е да се разкритикува всичко, което е било преди. Това и без това не е моят стил. Когато аз бях премиер, всички знаят, се постарах да има приемственост. Важното е да има най вече диалог и да спазваме това, което изисква от нас от Брюксел. Защото ние сме част, ние сме в Брюксел. Ние сме пълноправен член на ЕС, а днес трябва да се превърнем в партньори, които да бъдат оценени по заслуги и да вървят в крак с останалите.

– Смятате ли, че най-важното, което се случи в българската политика за последното десетилетие, бе членството в  Европейския съюз?

–Да, категорично. Аз не обичам да се изказвам по категоричен начин, но в този случай наистина е така. Къде щяхме да бъдем без това? Къде щяхме да бъдем днес при тази световна финансова и икономическа криза, ако бяхме извън Европейския съюз, къде щяхме да се намираме? Това е ключовият въпрос за успеха на България. Трябва да направим максимума по отношение на това, което Брюксел очаква от нас.
 
– Нека поговорим както за успехите, така и за неуспехите...

– Бихме били радостни да мислим, че сме успели във всичко, но щеше да е много скучно, защото нямаше да имаме предизвикателства.
 
– Има ли нещо, което ви засяга, обижда?

– Не приемам нещата лично. Опитвам се да гледам на събитията няколко крачки напред.
 
– Без емоция...

– Това е въпрос на интелект. Както французите казват – „Крайният резултат е важният”. Важно е като политик да взимаш отношение, но спасението е в нещата, които не си казал...Не е важно какво говориш през цялото време, а какво даваш конкретно. Но за съжаление, този подход невинаги среща разбиране.
 
– Разкажете ни за връзките Ви с израелските лидери. За читателите на „Глобус репортер” – българското издание в Израел това е интересна тема.

– Спомням си, в Израел имаше един вестник на български език – „Фар”, редактор и собственик беше господин Пардо. За времето си това беше важна за българската общност медия, защото не се издаваха много вестници на български език в Израел. Поздравявам ви, че продължавате традицията на българските издания в Израел. Първото ми посещение в Израел беше през 1972 година. Това беше за Бар мицвата на един наш приятел от Маями – Морли Мешулам. Тогава се запознах и с израелския посланик в Америка – по онова време това беше генерал Ицхак Рабин. След това имах среща и с израелския премиер Давид Бен Гурион, който живееше в Зде Бокер, но дойде за да се видим в Тел Авив. Направи ми впечатление неговата скромност и ерудиция. Преди срещата ме предупредиха, че в Израел всички ходят по ризи, без вратовръзки заради горещия климат. Аз, разбира се, отидох на срещата с костюм и вратовръзка, от уважение към Бен Гурион. На срещата и той беше с вратовръзка. Когато си тръгнах, в колата човекът, който ме придружаваше от страна на Бен Гурион – Айзъксън, американец ми каза: „За пръв път виждам Бен Гурион с вратовръзка”.
През 1994 година бях на конференцията в Испания, която се наричаше „Сефарад `94”. В Испания имам много добри приятели от еврейско потекло. С Шимон Перес се запознах на една конференция, на която участваха световни лидери, като например президентът на Южна Африка Де Клерк и Джордж Буш, който тогава още не беше заел поста президент на Америка. След това с Перес се срещахме и на други места. А днес се радвам, че е президент на Израел...А контактите ми с българските евреи са чести. Стопли ми се сърцето на изложбата на еврейски художници класици, по случай 100-годишния юбилей на Централната софийска синагога. Една изложба на много високо ниво. Срещнах се както с местни евреи, така и с дошлите за събитието от Израел.
 
– Как гледате на противоречивото отношение на самото еврейство към ролята на Вашия баща за спасяването на българските евреи?

– В едно свободно общество мненията са свободни. Фактите са едно, а мненията и настроенията са друго. Оттам нататък трябва да се търси правилната линия. Разбира се, че има най-различни мнения – и такива, които не са съобразени с историческите факти, и това е много жалко. Вече се доказа какво стана с евреите в България и с евреите от другите страни на Европа. Не мога и не трябва да съм пристрастен към ролята на баща ми, защото се опитвам винаги да съм обективен. Понякога обаче има неща, които се пропускат. Ето сега, в една хубава книжка, която издадоха за 100-годишнината на синагогата, казват, че Царят и Богдан Филов са инициаторите на „Закона за защита на нацията”. Точно пък Царят, горкият, да е инициирал подобно нещо – със симпатиите, в кавички, които е имал към Хитлер и неговите идеи...Това не е честно...

– Реагирате спокойно на тези твърдения...

– Нямам друг избор. Опитвам се да бъда обективен и да се опирам на фактите. Като българин се гордея за защитата и закрилата, която нашите сънародници-евреи получиха по време на Холокоста.
 
– Срещите между баща Ви и Хитлер промениха детството Ви. Как това повлия на живота Ви въобще?

– Самият факт, че баща ми почина след такова огромно напрежение от последната среща с Хитлер и непосредствено след това сестрата на майка ми загина в Бухенвалд – всичко това, а и фактът, че напуснахме България през 1946 година, бяха големи сътресения за едно дете. Наложи ми се да порасна на 6-годишна възраст, защото изведнъж започнаха да ме третират като възрастен човек. Други порастват на 18-годишна възраст, а на мен ми се наложи да направя това на шест години.
 
– Емиграцията, животът в чужбина не Ви ли направиха по-малко българин, не Ви ли отдалечиха от България?

– Може би в други случаи на емиграция хората са затваряли завинаги вратата към първата родина, но в моя случай, носейки името, което нося, това просто би било пълен абсурд.
 
– Къде е мястото на България във Вашия сложен житейски път, в житейската Ви карта?

– След 50-годишно изгнание, завръщането ми в България бе нещо феноменално. Има хора, които не ме долюбват или не ме харесват, най-вече защото съм бил премиер и постоянно са готови да ми подарят еднопосочен билет за Мадрид. А аз си казвам – тези хора, къде им е главата. След 50-годишно изгнание как може да си тръгне човек от някъде...
 
– Имате ли чувството, че сте си у дома?

– Да, но това чувство не дойде още в първия момент. В първия момент бяха страхотни емоции, които постепенно се натрупваха от 1996 година насам. От 2000 година съм вече постоянно в България и всеки път имам все по-силното чувство, че се връщам у дома, това усещане става все по-развито. Много интересно, нещата се натрупват или на повърхността излиза нещо, което е съществувало, но е било скрито, излизат корените. Това не е изкуствено, бих казал, че е един вид атавизъм.
 
– Критиките към Вас са най-вече за това, че сте се завърнали не за да дадете, а за  да вземете. Как реагирате на това?

– Критиката е право на хората, но за сметка на всеки един. Аз гледам по друг начин на нещата – ако са градивни критики, неща които могат да бъдат обсъдени, е друго нещо, но ако са безпочвени клюки, е за сметка на самия човек. Например през 1998 година, когато Конституционният съд реши, че като български гражданин имам право на реституция, никой не възрази. Когато дарихме 90 хектара на Община София, никой не каза „Чакай бе, това не е твое”. И всичко беше чудесно. Но от момента, в който станах премиер, започнаха да търсят какво да кажат против. Първо се опитаха да кажат, че съм бил испански гражданин. Оказа се глупост. Второ, че съм комарджия. През 72-годишния си живот съм стъпвал три пъти в живота си в казино и то за да видя, като спектакъл, какво е това и то е документирано от камери. И играч не съм. След това имаше приказки и за това, че съм руски агент и какво ли не още...За имотите – той дойде да си прибере имотите. Аз мога ли да си прибера имотите в един куфар и да си отида в Мадрид с тях. Тези имоти бяха ли на народа през тези 50 години? Властта си ги прибра. А след това трябваше да останат, без да бъдат стопанисвани. Кое е по-хубаво – да харча пари и да се грижа за тях или да останат безстопанствени? Всичко това е част от една митология, злоба, завист, апетити...Никой, който имаше право на реституция, не се отказа да му върнат иззетото. Независимо дали си редови гражданин или имаш друга длъжност.
 
– Коя е голямата трагедия за българите днес?

– Това е големият въпрос. В България не оценяват и уважават достатъчно направеното след края на комунизма до днес. Постигнатото е невероятно, с голяма бързина влязохме в Европейския съюз, от който до сега бяхме напълно изолирани. Трагедията е, че има определена носталгия по миналото, когато всичко бе просто и лесно. Държавата се грижеше за всичко, хората имаха почти еднакви възможности и се подчиняваха на заповедите. Когато трябва да си отговорен за действията си, цената расте и изведнъж има повече недоволни. Свободната инициатива има цена.
 
– Хората се оплакват, че нямат работа...

– Трябва да се работи повече. Не може да се чака някой друг да свърши вместо теб работата ти. Аз винаги съм работил много и работя така и до днес. Но младите са много инициативни и предприемчиви и това е чудесно.
 
– Дайте препоръка или пожелание на новия премиер Бойко Борисов.

– Да успее, той и екипът му – въпросът е, както казах в началото, страната да върви нагоре и напред!
 
– Ако можехте да се родите още веднъж, щяхте ли да изберете да се родите като цар, или като обикновен човек?

– Аз съм голям прагматик. Не си представям такива ситуации. Паднало ми се е, каквото ми се е паднало. Трябва да го изживея и да направя най-доброто в случая.