През 126 г. в Рим мъченически умират верните християнки София и трите й дъщери Вяра, Надежда и Любов. В своя благочестив живот майката напълно оправдава името си “София”, което означава “премъдрост”. Във всичките й дела ярко се отразяват думите на св.апостол Иаков:“Мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна”/Иак.3:17/.

    Освен силата на вярата, доказана с мъченически подвиг, историята на майката и нейните три дъщери ни разкрива и нещо друго. Самите имена на светиците ни спомнят най-великите християнски добродетели – вярата, надеждата и любовта, които произлизат от Божията Премъдрост.

    За човешката мъдрост, боговдъхновеният св.цар и пророк Давид ни открива следното:”Начало на мъдростта е страхът Господен; здрав разум имат всички, които изпълняват Неговите заповеди”/Пс.110:10/. В тези думи се крие същината на мъдростта, а именно богопознанието. То облагородява, освещава и просветлява човека, и разкрива пред духовните му сетива неизмерими хоризонти, като същевременно е залогът за вечен живот. В това ни уверява Сам Божият Син: “А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа”/Иоан.17:3/. Затова смирението и признаването на Бога като Творец и Вседържител, като Подател на всяка истина и добро, е ключът към мъдростта и благоразумието. От друга страна, ако богопознанието е същината и извора на човешката мъдрост, то богоотричането е пълното безумие:“Рече безумец в сърце си: ”няма Бог”/13:1/. За тези закономерности нееднократно свидетелствуват и Библейските  Книги "Премъдрост Соломонова” /гл.6:9-27;гл.7:21-30/ и "Притчи Соломонови”/гл.1:1-7;гл.2:1-11;гл.3:13-22;гл.8/, които ни разкриват в пълнота старозаветната мъдрост.

     За разлика от човешката мъдрост, обаче, Божията Премъдрост няма начало и край, тя е всеобхватна и “всичко изпълва”. Тя е “пътят, и истината, и животът”, защото нейното въплъщение е Господ Иисус Христос. За това говорят боговдъхновените слова на св.Иоан Богослов:“В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“/Иоан.1:1-5/.

     Светлината на Божията Премъдрост струи от всяка дума на Свещеното Писание и така озарява пътя на всеки, тръгнал към спасение. В своята пълнота тя ни се открива в Христовото благовестие, което ни дава и вярата, и надеждата, и любовта.

     Св.апостол Павел обяснява същността на вярата така:“Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда”/Евр.11:1/. Това означава, че всеки, който истински вярва, е уверен в невидимото като във видимото, и в очакваното като в настоящето.

    Вярата е зрението на душата. Така, както с очите си виждаме физическия свят, така с вярата си откриваме истините и събитията от духовния свят: например истината, че Бог е Творецът на вселената; или събитията като Възкресението Христово и бъдещото всеобщо възкресение на телата преди Страшния съд. Това, което разумът не може да разбере, го открива душата чрез вярата. Така, вярата не отрича знанието, а пълноценно го допълва.

   Искрената вяра винаги се основава на доверието ни в нашия Бог и Спасител, защото вярата е неразривно свързана с доверието. Пример за такава вяра и доверие е Авраам, за когото св.апостол Павел пише: “Авраам повярва на Бога, и това му се вмени за оправдание…Ония, които се облягат на вярата, биват благословени заедно с верния Авраам” /Галат.3:6,9/. Ето какво пише за същинската, сърдечната вяра и знаменитият богослов епископ Теофан Затворник: ”Същинската вяра е именно тази, която вярва само поради това, че Бог тъй е заповядал. Оня, който обладава такава вяра, не се стреми към нищо друго, освен да узнае, какво е заповядал Бог. Узнае ли веднъж това, той веднага се успокоява напълно и не допуща вече никакви съмнения. Ето това е детската вяра, която безпрекословно вярва на Бога – своя Баща! Именно нея изисква Спасителят, като казва:”Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно”/Мат.18:3/.

   Такава детска вяра не е сляпа, а вижда, и то вижда всичко с чисти очи. Тя не се впуска в умозаключения и издирвания, а щом узнае, че Бог така е рекъл, веднага се успокоява. Сляпата вяра пък е оная, която не знае, в кое трябва да се вярва, или дори и да знае, то е криво-ляво. Такава вяра се среща у мнозина, дори и сред лица от висши и образовани кръгове. Те мислят своята вяра за “разумна”, “учена”, която не се задоволява само с това, че Бог така е заповядал, но към всичко примесват съображения на своя ум. Не след дълго те и започват да вярват “по своему”. Но, щом вярваш в Бога, как така вярваш “по своему”? Защото, или вярваш, че съществува Бог и тогава приемаш Божественото откровение като истина, защото Сам Бог в него ни говори за Себе Си; или, ако не приемаш Божественото откровение, ти не вярваш и в Бога, а в своята измислица за Бога.”

    Истинското богопознание ни дарява не само с вяра, но и с надежда. Св.апостол Павел ни разкрива пътя, по който тя се поражда и завладява вярващото сърце: "Скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий ”/Рим.5:3-5/. Именно тази надежда, основана на вярата в Бога и Божията любов, е благодатна и спасителна за човека. Тя дава особени сили за духовен живот, защото е свързана с Божиите обещания, които Спасителят ни дава в Своите заповеди за блаженствата /Мат.5:1-12/. Надеждата, че можем да достигнем съвършеното щастие, че можем да бъдем спасени и да наследим Царството Божие, е основен стимул на всеки вярващ да изпълнява Божиите повели. За истинското изпълнение, и то в духа на Христовото учение, обаче, е необходима една изключителна сила. Това е силата на любовта.

    Истинското богопознание неизменно открива на вярващия любовта – най-висшия духовен дар. “Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него “ – свидетелствува в своето Първо съборно послание св.апостол Иоан Богослов /1Иоан.4:16/. Така Христовият ученик ни разкрива това, което Сам Спасителят ни завещава като основа на спасителното Си учение: “Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си”/Иоан.13:34-35/.

    Любовта е Божий дар, който е вложен в човека още при неговото сътворяване – по Божий образ и подобие. Защото Бог е любов! Грехът, чийто източник е сатаната, е това, което помътнява изначалния ни образ, а понякога дори го изкривява до неузнаваемост. Затова цялата проповед на Божият Син е пропита от любов и ни призовава към любов. Тя е единствената градивна сила, която е в състояние да преобрази човека, да го спаси от скотоподобно съществувание и да го въздигне до висините на съвършенството, да го направи наследник на Божието Царство. Любовта е средоточието на целия християнски живот. Затова Спасителят ни повелява:  “Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците”/Мат.22:37-40/.

     Същността на съвършената християнска любов е великолепно разкрита от св.апостол Павел в неговото Първо послание до коринтяни /гл.13/. Този боговдъхновен текст не напразно е наречен “Химн на любовта”. Той ни разкрива онзи “път още по-превъзходен ”/1Кор.12:31/, който единствен може да ни отведе до духовното преобразяване и съвършенство, с което да се постигне така мечтаното разбирателство, мир и единство между човеците, и да ни направи достойни за Божията милост и награда:
“Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.
Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм.
И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо не ме ползува.

   Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина ; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат...А сега остават тия три: вяра, надежда, любов;но по-голяма от тях е любовта”/1Кор.13:1-8,13/.